— Да — чу се да отвръща, за своя изненада.
— Тогава какво да правя?
— Отведи децата в Свободната зона. Довечера. — Виан не можеше да повярва, че го мисли, камо ли да го изрича на глас.
— Миналата седмица мадам Дюрант се опитала да пресече границата и е била застреляна, а децата ѝ ги депортирали.
На мястото на Рашел, Виан би казала същото. Едно беше жена да избяга сама; съвсем друго да рискува живота на децата си. Но ако рискуваха живота им, оставайки тук?
— Ти си права. Прекалено е опасно. Но въпреки това мисля, че трябва да послушаш съвета на Бек. Да се скриеш. Става дума само за един ден. Тогава може би ще знаем повече.
— Къде?
— Изабел се подготви за това, а навремето я помислих за глупачка. — Тя въздъхна. — В хамбара има мазе.
— Знаеш, че ако те хванат да ме укриваш…
— Oui — прекъсна я рязко Виан. Не искаше да го чува да се изрича на глас. Наказанието е смърт. — Знам.
Виан сипа малко лекарство за сън в лимонадата на Софи и сложи детето да си легне рано. (Не беше от тези постъпки, които караха една жена да се чувства добра майка, ала не беше редно да взема с тях Софи тази нощ, нито да я оставя сама.) Виан кръстосваше нервно стаята, докато чакаше дъщеря си да заспи. Чуваше всяко потропване на кепенците от порива на вятъра, всяко проскърцване на гредите на старата къща. Малко след шест часа тя облече стария си работен гащеризон и слезе долу.
Завари Бек да седи на дивана ѝ, до него газената лампа бе запалена. Държеше малка рамкирана фотография на семейството си. Съпругата му — Хилда, Виан знаеше името ѝ — и децата му, Гизела и Вилхелм.
Той вдигна глава, когато тя влезе, но не стана.
Виан не знаеше какво точно трябва да направи. В момента ѝ се искаше той да е невидим, скрит зад затворената врата на стаята си, човек, когото напълно да игнорира. При все това той бе рискувал кариерата си, за да помогне на Рашел. Как можеше да пренебрегне това?
— Лоши неща се случват, мадам. Невъзможни неща. Аз съм обучен да бъда войник, да се бия за родината си и да бъда гордост за семейството. Това беше достоен избор. Какво ще мислят за нас, когато се върнем? Какво ще мислят за мен?
Тя седна до него.
— И аз се тревожа за това, което Антоан ще си мисли за мен. Не биваше да ви давам онзи списък с имената. Трябваше да бъда по-пестелива с парите. Трябваше да се постарая да запазя работата си. Може би повече трябваше да се вслушвам в думите на Изабел.
— Не бива да се обвинявате. Сигурен съм, че съпругът ви ще е съгласен с мен. Ние, мъжете, може би твърде бързо посягаме към оръжието.
Той се извърна леко и огледа одеянието ѝ.
Тя беше облечена в гащеризон и черен пуловер. Черен шал покриваше косата ѝ. Приличаше на някаква версия на домакиня шпионин.
— За нея е опасно да бяга — каза капитанът.
— Също и да остане, очевидно.
— Така е — кимна той. — Ужасна дилема.
— Чудя се кое е по-опасното? — попита Виан.
Тя не очакваше отговор и се изненада, когато той каза:
— Мисля, че да остане.
Виан кимна.
— Вие не бива да отивате — заговори той отново.
— Не мога да я оставя да замине сама.
Бек се замисли. Накрая кимна.
— Нали знаете фермата на мосю Фрете, където се отглеждат крави?
— Oui. Но…
— Зад обора има пътека за добитъка. Тя отвежда до най-слабо охранявания граничен контролно-пропускателен пункт. Има доста път за вървене, но мисля, че може да се стигне до там преди комендантския час. В случай че някой се интересува от това. Не че имам някого конкретно предвид.
— Баща ми, Жулиен Росиньол, живее в Париж на Авеню дьо да Бурдоне. Ако някой ден не се върна у дома…
— Ще се погрижа дъщеря ви да стигне до Париж.
Той се изправи със снимката в ръка.
— Отивам да си легна, мадам.
Тя застана до него.
— Страхувам се да ви се доверя.
— Аз бих се страхувал повече да не го направя.
Сега двамата бяха много близо, опасани от кръга на бледата светлина.
— Вие добър човек ли сте, хер капитан?
— Така смятам, мадам.
— Благодаря ви — промълви тя.
— Не ми благодарете още, мадам.
Той я остави сама със светлината, влезе в стаята си и затвори решително вратата зад себе си.
Виан се отпусна на дивана и зачака. В седем и половина взе дебелия черен шал, който висеше на куката до кухненската врата.
Бъди смела — каза си тя. — Поне веднъж.
Метна шала върху главата и раменете си и излезе навън.
Рашел и Сара я чакаха зад хамбара. До тях имаше ръчна количка; в нея спеше Ари, увит в одеяла. Около него бяха подредени вещите, които Рашел бе взела със себе си.