— Трябва да вървим, Рашел — обади се Виан. — Сега. — Тя се изправи в хлъзгавата от кръвта трева, взе Ари от количката и го тикна в ръцете на Рашел, която сякаш нищо не разбираше. Виан изхвърли всичко от количката и колкото бе възможно по-внимателно положи Сара върху ръждясалото желязо, подпъхвайки одеялото на Ари под главата ѝ. Стисна дръжките на количката с окървавените си ръце, повдигна задните колела и започна да я тика. — Хайде — подкани тя Рашел. — Можем да я спасим.
Рашел кимна вцепенено.
Виан буташе количката напред, през жилавите корени и прахоляка. Сърцето ѝ биеше до пръсване, страхът горчеше в устата ѝ, но тя не спря, нито се огледа назад. Знаеше, че Рашел е зад нея — Ари не спираше да пищи — а ако някой друг ги следваше по петите, тя не искаше да го знае.
Като наближиха „Льо Жарден“, Виан се напрегна, за да изтика тежката количка през дерето покрай пътя и нагоре по баира до хамбара. Когато най-после спря, количката се удари в една буца пръст и Сара простена от болка.
Рашел сложи Ари на земята. После вдигна Сара от количката и нежно я положи върху тревата. Ари проплака и протегна ръчички, за да го вземе.
Рашел коленичи до Сара и видя ужасяващите рани върху гърдите ѝ. Вдигна глава към Виан, в очите ѝ се четяха такава огромна болка и страдание, че на Виан дъхът ѝ секна. Тогава Рашел сведе отново поглед и сложи ръка върху бледата буза на дъщеря си.
Сара повдигна глава.
— Пресякохме ли границата? — Кръвта бликаше от посинелите ѝ устни, стичаше се надолу по брадичката.
— Пресякохме я — увери я Рашел. — Успяхме. Сега всички сме в безопасност.
— Аз бях смела — отрони Сара, — нали?
— Oui — промълви Рашел е пресекващ глас. — Много смела.
— Студено ми е — промърмори момичето и потръпна.
Сара пое измъчено дъх и бавно издиша.
— Сега ще хапнем бонбони. И макарон. Обичам те, Сара. И папа те обича. Ти си нашата звезда. — Гласът на Рашел се прекърши. Гърдите ѝ се разтърсваха от ридания. — Нашето сърце. Знаеш го, нали?
— Кажи на Софи, че аз… — Клепачите на Сара потрепнаха и се затвориха. Тя пое последно треперливо дихание и застина. Устните ѝ се разтвориха, но от тях не излезе дъх.
Виан коленичи до Сара. Потърси пулс, но не го намери. Възцари се горчива, гъста тишина; в главата на Виан отекваше смехът на това дете и единствената ѝ мисъл бе колко пуст щеше да бъде сега светът без него. Тя познаваше смъртта, познаваше мъката, която те раздираше надве и завинаги прекършваше душата ти. Не можеше да си представи как Рашел все още диша. Ако обстоятелствата бяха различни, Виан щеше да седне до Рашел, да хване ръката ѝ и да я остави да се наплаче. Или да я прегърне. Или да говори. Да каже нещо. От каквото и да се нуждаеше Рашел, Виан щеше да премести небето и земята, за да ѝ го даде; но сега не можеше да стори нищо. Това правеше тази трагедия още по-ужасяваща: те дори не можеха да отделят време, за да скърбят.
Виан трябваше да бъде силна заради Рашел.
— Трябва да я погребем — промълви тя, колкото можа по-нежно.
— Тя мрази тъмното.
— Моята маман ще бъде с нея — каза Виан. — И твоята. Двамата с Ари трябва да отидете в мазето. Да се скриете. Аз ще се погрижа за Сара.
— Как?
Виан знаеше, че Рашел не пита как да се скрие в хамбара. Тя питаше как ще живее след загуба като тази, как ще вземе едното дете, а ще остави другото, как ще продължи да диша, след като прошепне „сбогом“.
— Не мога да я оставя.
— Длъжна си. Заради Ари. — Виан бавно се изправи на крака и зачака.
Рашел пое дъх, който изхриптя като натрошено стъкло, и се наведе, за да целуне бузата на Сара.
— Винаги ще те обичам — прошепна тя.
Най-после Рашел се изправи. Протегна ръце към Ари, взе го в прегръдките си и го притисна толкова силно, че детето отново се разплака.
Виан улови ръката на Рашел и поведе приятелката си към хамбара и мазето.
— Ще дойда да те взема веднага щом стане безопасно.
— Безопасно — повтори Рашел безжизнено, втренчена през отворената врата на хамбара.
Виан премести колата и вдигна капака на пода.
— Долу има фенер. И храна.
Стиснала Ари в обятията си, Рашел заслиза по стълбата и изчезна в мрака. Виан затвори капака, премести обратно колата и се отправи към люляковия храст, който майка ѝ бе посадила преди трийсет години. Той бе пораснал висок и клонест край стената. Под него почти незабележими сред лятната зеленина, имаше три малки бели кръста. Два за спонтанните аборти и един за сина, който бе живял по-малко от седмица.
Рашел бе стояла тук до нея, докато погребваше всяко едно от децата си. Сега Виан беше тук, за да погребе дъщерята на най-добрата си приятелка. Най-добрата приятелка на дъщеря си. Как можеше един добър и човеколюбив Бог да позволи подобно нещо?