Глава 23
През последните няколко мига преди зазоряване Виан седеше край могилката от прясно изкопана земя. Искаше да се моли, но вярата бе като някакъв далечен спомен, остатък от живота на друга жена.
Бавно се изправи на крака.
Докато небето се обагряше в лилаво и розово — прекрасно по някаква горчива ирония — тя отиде в задния двор, където пилетата записукаха радостно и запляскаха с крила при неочакваната ѝ поява. Тя смъкна окървавените си дрехи, остави ги на купчинка на земята и се изми на външната помпа. После свали ленената нощница от простора, облече я и влезе в къщата.
Беше уморена до смърт, с наранена душа, но не можеше да си позволи почивка. Запали газената лампа и се отпусна на дивана. Затвори очи и се опита да си представи Антоан, седнал до нея. Какво щеше да му каже сега? Вече не знам кое е правилно. Искам да защитя Софи и да я опазя, но каква полза има да е в безопасност, ако ще се наложи да порасне в един свят, където хората изчезват безследно, защото се молят на различен Бог? Ако ме арестуват…
Вратата на гостната стая се отвори. Чу Бек да приближава към нея. Беше облечен в униформа и свежо избръснат и тя инстинктивно разбра, че е чакал завръщането ѝ. Тревожил се е за нея.
— Вие се върнахте — рече той.
Тя беше сигурна, че е видял петна кръв или пръст по нея, на слепоочието или върху ръката. Последва почти недоловима пауза; Виан знаеше, че той я чака да го погледне, да му разкаже какво се е случило, но тя просто седеше неподвижно на дивана. Ако отвореше уста, може би щеше да започне да крещи. Или ако го погледнеше, можеше да избухне в сълзи, може би щеше да пожелае да узнае защо деца трябваше да бъдат разстрелвани в мрака за нищо.
— Маман? — рече Софи, влизайки в стаята. — Нямаше те в леглото, когато се събудих. Изплаших се.
Виан стисна ръце в скута си.
— Прости ми, Софи.
— Е — поде Бек, — аз трябва да вървя. Довиждане.
Щом вратата се затвори зад него, Софи пристъпи по-близо. Очите ѝ бяха малко помътнели. Изглеждаше уморена.
— Плашиш ме, маман. Нещо лошо ли има?
Виан затвори очи. Трябваше да съобщи ужасната новина на дъщеря си, а сетне какво? Щеше да прегърне малкото си момиче, да милва косата му и да го остави да се наплаче, докато ѝ нашепва, че трябва да бъде силна. Виан беше толкова уморена да бъде силна.
— Ела, Софи — промълви тя и стана. — Да поспим още малко, ако можем.
Същият следобед в града Виан очакваше да види групи войници, с насочени пушки, полицейски камионетки, паркирани на градския площад, кучета, опъващи каишките, есесовци, облечени в черни униформи; нещо, което да подсказва наближаваща беда.
Ала нямаше нищо необичайно.
Двете със Софи останаха в Кариво през целия ден. Редиха се на опашки, където Виан знаеше, че само си губят времето, бродиха из улиците. Отначало Софи бъбреше неспирно. Виан едва я чуваше. Как можеше да се съсредоточи върху нормален разговор, когато Рашел и Ари се криеха в мазето ѝ, а Сара бе убита?
— Маман, може ли вече да си тръгваме? — попита Софи, когато вече наближаваше три часът. — Няма какво повече да се купи. Само си губим времето.
Бек сигурно се бе излъгал. Или може би е проявил прекалена предпазливост.
Навярно нямаше да започнат да подбират и арестуват евреи в този час на деня. Всички знаеха, че арестите никога не се извършваха в часовете за хранене. Нацистите бяха прекалено точни и организирани, за да го правят — а и обичаха френската храна и вино.
— Oui, Софи. Можем да се прибираме у дома.
Двете се отправиха към края на града. Виан остана нащрек, но шосето беше дори по-пусто от обичайното. Край летището също беше тихо.
— Може ли Сара да дойде у дома? — попита Софи, когато Виан бутна счупената порта.
Сара.
Виан погледна към Софи.
— Изглеждаш тъжна — отбеляза дъщеря ѝ.
— Тъжна съм — отвърна Виан тихо.
— За папа ли мислиш?
Виан пое дълбоко дъх и издиша.
— Ела с мен — рече нежно и поведе Софи към сянката под ябълковото дърво, където двете седнаха.
— Плашиш ме, маман.
Виан знаеше, че не се справя добре, но нямаше представа как да се държи. Софи беше твърде голяма, за да я лъже, и прекалено малка, за да чуе истината. Виан не можеше да ѝ каже, че Сара е била застреляна, докато се е опитвала да прекоси границата. Дъщеря ѝ можеше да се изтърве пред този, когото не трябва.