Взе фенера, запали го и се взря в тъмното мазе.
— Раш?
— Върви си, Виан. ВЕДНАГА.
— Изабел? — Виан заслиза по стълбата. — Изабел, какво… — Стъпи на пода и се обърна. Фенерът се разлюля, разпръсвайки светлина.
Усмивката ѝ помръкна. Дрехите на Изабел бяха покрити с кръв, русата ѝ коса бе разрошена — цялата в листа и клони — а лицето ѝ бе толкова издраскано, сякаш бе тичала през къпинак.
Но това не беше най-лошото.
— Пилотът — прошепна Виан, втренчена в мъжа, легнал върху безформения матрак. Гледката я изплаши толкова силно, че тя отстъпи назад и се блъсна в лавицата. Нещо издрънча на пода и се претъркули. — Онзи, когото търсят?
— Не биваше да слизаш тук долу.
— Аз ли не биваше да бъда тук? Глупачка такава! Знаеш ли какво ще направят с нас, ако го намерят тук? Как можа така да застрашиш дома ми?
— Съжалявам. Просто сложи капака обратно и върни колата на мястото ѝ. Когато утре се събудиш, нас няма да ни има.
— Ти съжаляваш… — каза Виан. Гневът се надигна в гърдите ѝ. Как смееше сестра ѝ да постъпва така, да застрашава живота на Софи и нейния също? А сега и Ари бе тук, който все още не бе проумял защо трябва да бъде Даниел. — Заради теб ще убият всички ни. — Виан отстъпи назад към стълбата. Трябваше да се отдалечи колкото е възможно повече от този пилот… и от безразсъдната си егоистична сестра. — До утре сутринта да си заминала, Изабел. И повече не се връщай.
Изабел имаше наглостта да изглежда обидена.
— Но…
— Недей — сряза я Виан. — Приключих с извиненията към теб. Като момиче бях лоша към теб, когато маман умря, папа постоянно беше пиян, а мадам Дюма се отнасяше зле с теб. Всичко това е истина и аз копнеех да ти бъда по-добра сестра, но вече край. Ти си също толкова лекомислена и безразсъдна, каквато винаги си била, само че заради теб ще загинат хора. Не мога да ти позволя да излагаш на риск живота на Софи. Повече не се връщай. Не си добре дошла тук. Ако се върнеш, аз лично ще те издам. — След тези думи Виан се изкачи по стълбата и трясна капака върху пода.
Виан трябваше да е заета с нещо, за да не изпадне в пълна паника. Събуди децата, приготви им лека закуска и се зае с къщната работа.
След като обра и последните есенни зеленчуци, тя маринова краставички и тиквички за туршия и затвори няколко буркана с пюре от тиква. През цялото време не спираше да мисли за Изабел и пилота в хамбара.
Какво трябваше да направи? Въпросът я преследваше през целия ден, не ѝ даваше мира. Всеки избор беше опасен. Очевидно трябваше да мълчи за пилота в хамбара. Мълчанието винаги беше по-безопасно.
Ами ако Бек, агентите на Гестапо и СС и техните кучета отидат сами в хамбара? Ако Бек открие летеца в имота, където той беше разквартируван, комендантът нямаше да е доволен. Бек щеше да бъде унизен.
Комендантът ме обвинява, задето не сме открили пилота.
Унизените мъже могат да бъдат опасни.
Може би трябваше да каже на Бек. Той беше добър човек. Беше се опитал да спаси Рашел. Беше уредил фалшиви документи на Ари. Изпращаше колетите на Виан до съпруга ѝ.
Може би можеше да го убеди да отведе пилота и да не намесва Изабел. Пилотът щеше да бъде изпратен в лагер за военнопленници; това не беше толкова лошо.
Продължи да се терзае с тези въпроси по време на дългата вечеря и след като сложи децата да си легнат. Дори не се опита да заспи. Как можеше да спи, когато тя и семейството ѝ бяха изложени на риск? Мисълта отново разпали гнева ѝ към Изабел. В десет часа тя чу стъпки отпред, последвано от рязко чук-чук по вратата.
Тя остави дрехата, която кърпеше, и се изправи. Приглади назад косата от лицето си, отиде до вратата и отвори. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че тя ги стисна в юмруци покрай тялото си.
— Хер капитан — посрещна го тя. — Закъсняхте. Да ви приготвя ли нещо за ядене?
— Не, благодаря ви — промърмори той и мина грубо покрай нея, както не го бе правил никога досега. Отиде в стаята си и се върна с бутилка коняк. Наля си щедра доза в напукана чаша за кафе, изпи течността на един дъх и отново си сипа.
— Хер капитан?
— Не открихме пилота — рече той, пресуши втората чаша и си наля трета.
— О.
— Тези гестаповци. — Мъжът я погледна. — Те ще ме убият — додаде тихо.
— Не, сигурна съм, че няма.
— Те не обичат да бъдат разочаровани. — Бек довърши третата чаша коняк и толкова силно я тръсна върху масата, че едва не я счупи. — Претърсих навсякъде — продължи. — Всяко скрито кътче, всяко ъгълче в този забравен от Бога град. Огледах мазетата и килерите, заврях се в кокошарниците. Проверих всеки гъсталак, разрових купчините боклук. И какво ще трябва да покажа като резултат от усилията си? Окървавен парашут и никакъв пилот.