— Как ще я пресечете? Вече е след комендантския час — обади се тя, стискайки ръцете си, за да спре треперенето им.
— Аз ще бъда Лорънс Оливие. Мъж, съсипан от скръб, който отвежда любимата си сестра у дома, за да бъде погребана.
— Ами ако проверят дали тя диша?
— Тогава някой на границата ще умре — отвърна той тихо.
Виан чу неизречените думи, сякаш ги бе казал на глас. Беше толкова изумена, че не знаеше какво да отговори. Той казваше, че ще умре, за да защити Изабел. Мъжът се извърна и се втренчи в нея. Втренчи се, не само погледна. Тя отново видя настойчивостта на хищник в тези сиви очи, ала в тях имаше и нещо повече. Той чакаше — търпеливо — за това, което тя щеше да каже. Някак си това имаше значение за него.
— Баща ми се върна променен от Голямата война — промълви Виан тихо, изненадвайки себе си с това признание. Това не беше нещо, за което говореше. — Сърдит. Зъл. Започна много да пие. Докато маман беше жива, беше различен… — Тя сви рамене. — След като тя умря, той вече дори не си даваше труд да се преструва. Отпрати мен и Изабел да живеем с непознат човек. Ние бяхме просто момичета с разбити сърца. Разликата между нас беше, че аз приех отхвърлянето. Аз го изключих от живота си и намерих друг, който да ме обича. Но Изабел… тя не знае как да приема поражението. Дълги години се опитваше да разруши студената стена на безразличието, издигната от баща ни, с отчаяната надежда да спечели любовта му.
— Защо ми казваш всичко това?
— Изабел мисли, че е несломима. Но зад стоманената ѝ външност се крие сърце от захарен памук. Не я наранявай, това ти казвам. Ако не я обичаш…
— Обичам я.
Виан го изгледа изпитателно.
— Тя знае ли го?
— Надявам се, че не.
Преди година Виан не би разбрала този отговор. Не би разбрала колко тъмна страна може да има любовта и как, да я скриеш, е най-доброто, което понякога можеш да направиш.
— Не разбирам защо е толкова лесно за мен да забравя колко много я обичам. Двете започваме да се караме и…
— Сестри.
Виан въздъхна.
— Предполагам, че не съм била много добра сестра за нея.
— Ще имаш още един шанс.
— Вярваш ли го?
Мълчанието му бе достатъчно красноречив отговор.
— Погрижи се за себе си, Виан — каза той накрая. — Тя ще се нуждае от дом, в който да се върне, когато всичко това свърши.
— Ако изобщо някога свърши.
— Oui.
Виан слезе от каруцата; ботушите ѝ затънаха дълбоко във влажната кална трева.
— Не съм сигурна, че за нея аз съм безопасният дом, в който би искала да се върне — отвърна тя.
— Трябва да бъдеш смела — рече Гаетан. — Когато нацистите дойдат да търсят техния човек. Ти знаеш истинските ни имена. Това е опасно за всички нас. И за теб включително.
— Ще бъда смела — увери го тя. — Ти просто кажи на сестра ми, че тя трябва да започне да се страхува.
За пръв път Гаетан се усмихна и Виан разбра как този мършав мъж с остро лице и дрехи на скитник бе покорил сърцето на Изабел. Усмивката достигаше до всяка част на лицето му — очите, бузите; дори имаше трапчинки. Това, което ми е на лице, това ми е и на сърце, казваше тази усмивка и никоя жена не можеше да остане равнодушна на подобна откритост.
— Oui — кимна той. — Сякаш е много лесно да се каже на сестра ти каквото и да било.
Огън.
Всичко около нея подскачаше, танцуваше. Клада. Виждаше я в потрепващите червени ивици, които приближаваха и се отдалечаваха. Огнените езици ближеха лицето ѝ, прегаряха плътта ѝ.
Те бяха навсякъде и изведнъж… изчезнаха.
Светът заприлича на лед, бял, прозрачен и напукан. Тя потръпна от студ, докато гледаше как пръстите ѝ стават сини, пукат се и се чупят. Трошат се като тебешир, сипейки се по замръзналите ѝ крака.
— Изабел.
Птича песен. Славей, Тя го чува как пее тъжната си песен. Славеят е символ на загуба, нали? На любов, която ни напуска или изобщо никога не я е имало. Имаше поема за това, поне така мислеше. Някаква ода.
Не, не е птица.
Мъж. Кралят на огъня може би. Принцът, криещ се във вледенената гора. Вълк.
Тя търси стъпки в снега.
— Изабел. Събуди се.
Тя чува гласа му във въображението си. Гаетан.
Той не беше наистина тук. Тя беше сама — тя винаги беше сама — а това бе прекалено странно, за да бъде нещо друго, освен сън. Изгаряше в огън, трепереше от студ, всичко я болеше, чувстваше се безкрайно уморена.
Спомни си нещо — силен шум. Гласът на Виан: Повече не се връщай.