— Страх ме е, маман — каза Софи тихо.
— Мен също, Софи — беше всичко, което Виан можа да отвърне. Сега двете бяха заедно в това, поемаха този ужасен риск. Преди да успее да каже нещо повече, на вратата се почука и щурмбанфюрер Фон Рихтер влезе в дома ѝ, стърчащ като щик на пушка, с безизразно лице под лъскавата черна козирка на фуражката. Сребърни железни кръстове висяха от различни места на черната му униформа — правата корава яка, гърдите му. Значка със свастика красеше малкия ляв джоб на куртката.
— Мадам Мориак — рече той. — Виждам, че сте се прибрали пеша в дъжда.
— Mais oui — отвърна тя и отметна влажните къдрици от лицето си.
— Трябваше да помолите някой от хората ми да ви докара. Красива жена като вас не бива да се влачи в калта като крава към яслата.
— Oui, merci, следващия път ще проявя дързост и ще ги помоля.
Той влезе в къщата, без да си свали фуражката. Огледа се, изучавайки обстановката. Тя бе сигурна, че е забелязал тъмните правоъгълници върху стените, където някога бяха окачени картините, празната полица над камината и по-светлата част на пода, където от десетилетия бяха постлани килими. Всичко това вече го нямаше.
— Да. Това ще свърши работа. — Погледна към децата. — И кой имаме тук? — попита той на ужасен френски.
— Синът ми — отвърна Виан, като застана до него, приближавайки се достатъчно близо, за да може да докосва и двете деца. Не каза „Даниел“, за да не би Ари да я поправи. — И дъщеря ми Софи.
— Не си спомням капитан Бек да е споменавал две деца.
— И защо да го прави, хер щурмбанфюрер? Едва ли си заслужава.
— Е — рече той и кимна кратко към Софи. — Ти, момиче, върви да донесеш багажа ми. — Извърна се към Виан и додаде: — Покажете ми стаите. Ще избера тази, която ми хареса.
Глава 28
Изабел се събуди в стая, потънала в непрогледен мрак.
В болка.
— Будна си, нали? — попита глас до нея.
Тя позна гласа на Гаетан. Колко често през последните две години си бе представяла, че лежи в леглото до него?
— Гаетан — пророни тя и спомените нахлуха.
Хамбарът. Бек.
Изправи се толкова бързо, че главата ѝ се замая.
— Виан — промълви.
— Сестра ти е добре. — Той запали газената лампа и я остави върху обърнатата щайга до леглото. Мекото карамелено сияние ги обгърна, създавайки малък овален свят в тъмнината. Тя докосна рамото си там, където болката пулсираше, и потръпна.
— Копелето ме простреля — изрече, удивена, че може да забрави нещо подобно. Припомни си как скри пилота и Виан я залови… Припомни си как седи в мазето с мъртвеца…
— И ти го застреля.
Спомни си как Бек вдигна капака над главата ѝ и насочи пистолета към нея. Спомни си два изстрела… как се изкачва, олюлявайки се, по стълбата, чувствайки се замаяна. Осъзнавала ли е, че е била ранена?
Виан държи окървавената лопата. До нея Бек лежи в локва кръв.
Виан е бяла като тебешир, трепереща. Аз го убих.
След това спомените ѝ бяха объркани, с изключение на гнева на Виан. Не си добре дошла тук. Ако се върнеш, аз лично ще те издам.
Изабел бавно се отпусна назад. Болката от този спомен беше по-жестока от раната. За пръв път Виан имаше право да изхвърли Изабел. Как изобщо бе могло да ѝ хрумне да скрие пилота в имота на сестра си, когато капитан от Вермахта бе разквартируван в дома ѝ? Нищо чудно, че хората не ѝ вярваха.
— Откога съм тук?
— Четири дни. Раната ти зараства много добре. Сестра ти чудесно я заши. Вчера температурата ти спадна и треската отмина.
— А… Виан? Тя не е добре, разбира се. Как е тя?
— Ние я предпазихме, доколкото можем. Тя отказа да се укрие. Анри и Дидие заровиха двата трупа, почистиха хамбара и разглобиха мотоциклета на части.
— Ще я разпитват — рече Изабел. — А убийството на онзи мъж ще я терзае. Тя не умее да мрази.
— Ще се научи, преди тази война да свърши.
Изабел почувства как стомахът ѝ се свива от срам и съжаление.
— Знаеш ли, аз я обичам. Или поне искам. Как мога да го забравя в минутата, когато се скараме за нещо?
— Тя каза нещо много подобно на границата.
Изабел понечи да се обърне и изохка силно от болката в рамото. Пое дълбоко дъх, събра сили и бавно се отпусна настрани. Не бе преценила колко близо е той до нея, колко тясно е леглото. Двамата лежаха като любовници; тя на една страна, вперила поглед в него; той по гръб, взрян в тавана.