— Виан е отишла до границата?
— Ти беше в ковчег отзад в каруцата. Тя искаше да се увери, че благополучно сме прекосили границата. — Тя долови усмивка в гласа му или поне така ѝ се стори. — Заплаши да ме убие, ако не се грижа добре за теб.
— Моята сестра е казала това? — изуми се Изабел. Но не вярваше, че Гаетан е от мъжете, които ще излъжат, за да сдобрят две сестри. В профил чертите му бяха остри като бръснач, дори на смекчената светлина на лампата. Той не искаше да я погледне и се беше отдръпнал максимално до ръба на леглото.
— Тя се страхуваше, че ще умреш. И двамата се страхувахме.
Изрече го толкова тихо, че Изабел едва го чу.
— Чувствам се както някога — подхвана тя предпазливо, боейки се да не каже нещо нередно. Но още повече се страхуваше от мълчанието. Кой знаеше колко възможности за разговор щяха да имат в тези несигурни времена? — Двамата с теб сами в мрака. Спомняш ли си?
— Спомням си.
— Имам чувството, че срещата ни в Тур е била преди цяла вечност — продължи тя. — Аз бях просто едно момиче.
Той не каза нищо.
— Погледни ме, Гаетан.
— Заспивай, Изабел.
— Знаеш, че ще продължа да те питам, докато ти омръзне.
Той въздъхна и се претъркули настрани.
— Аз мисля за теб — каза тя.
— Недей. — Гласът му бе груб.
— Ти ме целуна — не се предаваше тя. — Това не беше сън.
— Не може да си го спомняш.
Изабел долови нещо странно в думите му, усети леко пърхане в гърдите си.
— Ти ме желаеш толкова силно, колкото аз теб — заяви тя.
Той поклати глава, за да отрече, но тя чуваше само мълчанието; ускореното му дишане.
— Ти мислиш, че съм твърде млада и невинна, твърде безразсъдна. Прекалявам във всичко. Разбирам го. Хората винаги казват това за мен. Аз съм незряла.
— Не е това.
— Но ти грешиш. Може би не грешеше преди две години. Аз казах, че те обичам, което сигурно е прозвучало налудничаво. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но сега не е налудничаво, Гаетан. Може би това е единственото разумно нещо в този свят. Любовта, имам предвид. Ние видяхме сгради да се взривяват пред очите ни, да арестуват и депортират приятелите ни. Единствено Бог знае дали някога ще ги видим отново. Аз може да умра, Гаетан — промълви тя тихо. — Не го казвам като някоя ученичка, която се опитва да накара момчето, което харесва, да я целуне. Истина е и ти го знаеш. Всеки един от нас утре може да умре. И знаеш ли за какво ще съжалявам?
— За какво?
— За нас.
— Не може да има нас, Из. Не и сега. Това се опитвам да ти кажа от самото начало.
— Ако ти обещая повече да не питам, ще ми отговориш ли искрено само на един въпрос?
— Само на един?
— На един. А после ще заспя. Обещавам.
Той кимна.
— Ако не бяхме тук, криейки се в обезопасена къща, ако светът не се раздираше на части, ако това беше просто един обикновен ден в един обикновен свят, щеше ли да искаш да ни има нас, Гаетан?
Тя видя как лицето му се сгърчи, как болката издаде любовта му.
— Това няма значение, не го ли разбираш?
— Това е единственото, което има значение, Гаетан. — Изабел бе съзряла любовта в очите му. Какво значение имаха думите след всичко това?
Сега тя беше по-мъдра, отколкото преди. Сега знаеше колко крехки са животът и любовта. Може би щеше да го обича само за този един ден или само през следващата седмица, или може би докато се превърне в една стара, много стара жена. Може би той щеше да бъде любовта на живота ѝ… или любовта, докато продължава тази война… или може би той щеше да бъде само първата ѝ любов. Знаеше единствено, че в този ужасен, страховит свят тя се бе натъкнала на нещо неочаквано.
И нямаше да му позволи отново да си отиде.
— Знаех си — рече тя на себе си, усмихвайки се в мрака. Дъхът му запърха върху устните ѝ, по-интимен от всякаква целувка. Тя се наклони над лицето му, погледът ѝ бе вперен в него, настойчив и открит, и угаси лампата.
В тъмнината Изабел се сгуши до него, зарови се под одеялата. Отначало той лежеше неподвижен до нея, сякаш се страхуваше дори да я докосне, но постепенно се отпусна. Претъркули се по гръб и захърка. По някое време — не знаеше кога — тя затвори очи, протегна ръка и я постави върху хлътналия му корем, усещайки как се издига и пада ведно с равномерното му дишане. Беше, все едно да отпусне ръка в океана през лятото, когато вълната се надига.
Докосвайки го, Изабел се унесе в сън.
Кошмарите не ѝ даваха покой. В едно отдалечено кътче на съзнанието си тя чу собственото си скимтене, чу мърморенето на Софи: „Маман, взела си всички одеяла“, но нищо не можа да я събуди. В кошмара си тя седеше на един стол, докато я разпитваха. Момчето, Даниел. Той е евреин. Дай ми го, казваше Фон Рихтер, тикайки пистолета си в лицето ѝ… Тогава лицето му се променяше, размазваше се леко и се превръщаше в Бек, който държеше снимката на съпругата си и клатеше глава, но едната страна на лицето му липсваше… А после Изабел лежеше на пода, потънала в кръв, и мълвеше: Съжалявам, Виан, а Виан крещеше: Не си добре дошла тук…