— Вече няма Свободна зона — отвърна войникът и им махна да минават.
— Няма Свободна зона? Но…
— Окупираме цяла Франция — заяви той грубо. — Повече никакви преструвки, че абсурдното ви правителство във Виши управлява. Вървете.
Гаетан я повлече напред през стълпотворението от войници.
Цели часове, докато вървяха, те бяха заобиколени от германски камиони и автомобили, които профучаваха покрай тях.
Успяха да избягат от нацистката тълпа чак когато стигнаха до старинния крайбрежен град Сен-Жан де Люз. Двамата вървяха по пустата дига, издигаща се над бушуващите вълни на Атлантическия океан. Извитата жълта ивица пясък под тях ги отделяше от могъщия, сърдит океан. В далечината тучният зеленеещ се полуостров бе осеян с къщи, построени в традиционен за баските стил, с бели стени, червени врати и яркочервени керемидени покриви. Небето над главите им беше избледняло, като изпрано синьо, с облаци, разпрострели се като опънати въжета за пране. Днес нямаше други хора, нито на брега, нито край древната дига.
За пръв път от часове Изабел можеше да диша свободно.
— Какво означава, че повече няма Свободна зона?
— Не е добре, това е сигурно. Ще направи работата ти още по-опасна.
— И преди съм прекосявала Окупираната зона.
Тя стисна ръката му и го поведе към неравните каменни стъпала, слизащи до шосето.
— Когато бях малка, често сме идвали тук на почивка — каза тя. — Преди маман да умре. Или поне така съм чувала. Аз почти не си спомням.
Тя искаше това да бъде начало на разговор, но думите ѝ потънаха във възцарилото се мълчание помежду им и останаха без отговор. В тишината Изабел почувства задушаващата тежест на отсъствието му, макар че той продължаваше да държи ръката ѝ. Защо не му бе задала повече въпроси през дните, докато бяха заедно, защо не бе узнала всичко за него? Сега не им бе останало много време, и двамата го знаеха. Продължиха да вървят в потискащо мълчание.
В дрезгавината на настъпващата вечер Гаетан за пръв път зърна Пиренеите.
Изсечените заснежени склонове се издигаха към оловносивото небе, побелелите им върхове пронизваха облаците.
— Merde. И колко пъти си прекосявала тези планини?
— Двайсет и седем.
— Ти си чудо — рече той.
— Такава съм — усмихна се тя.
Те продължиха по тъмните празни улици на Урюн, изкачвайки се с всяка стъпка, отминавайки затворените магазини и кафенетата, пълни със старци. Под града се виеше черен път, водещ към подножието на планините. Най-после стигнаха до хижата, скътана между тъмните възвишения, от чийто комин се издигаше дим.
— Добре ли си? — попита той, забелязал, че тя забавя крачка.
— Ще ми липсваш — пророни Изабел тихо. — Колко дълго можеш да останеш?
— Трябва да тръгна на сутринта.
Искаше да пусне ръката му, но ѝ бе трудно. Изпитваше този ужасяващ, безразсъден страх, че ако се отдели от него, никога повече няма да го докосне отново, и мисълта за това я парализираше. Въпреки това я чакаше работа. Освободи ръката му и рязко и бързо почука три пъти.
Мадам Бабино отвори вратата, облечена в мъжки дрехи, с димяща цигара „Галоаз“ в устата.
— Жулиет! Влизай, влизай — подкани я тя. Отстъпи назад, за да пропусне Изабел и Гаетан в голямата стая, където четирима пилоти се бяха събрали около масата за хранене. В огнището гореше огън, черната чугунена тенджера, висяща над пламъците, бълбукаше и съскаше, докато капакът ѝ подскачаше. Изабел усети миризмите на отделните съставки на яхнията — козе месо; вино; бекон; гъст, мазен бульон; гъби и градински чай. Ароматът беше божествен и ѝ напомни, че не бе яла през целия ден.
Мадам събра мъжете и ги представи — бяха трима от Кралските военновъздушни сили и един американски летец. Англичаните били тук от дни, в очакване на американеца, който пристигнал вчера. Едуардо щеше да ги поведе на сутринта към планините.
— Радвам се да се запозная с теб — каза един от пилотите, разтърсвайки ръката на Изабел, сякаш беше водна помпа. — Ти си толкова красива, колкото се разправя.
Мъжете заговориха в един глас. Изабел застана до мадам Бабино и ѝ подаде плика с парите, който трябваше да донесе преди две седмици.
— Извинявам се за закъснението.
— Имала си основателна причина. Как се чувстваш?
Изабел размърда рамото си, за да провери.
— По-добре. След седмица отново ще бъда готова за преход през планините.
Мадам подаде на Изабел цигарата си „Галоаз“. Изабел я взе, всмукна дълбоко и издиша дима, изучавайки мъжете, които сега бяха под нейна опека.
— Как са те?
— Виждаш ли онзи високия и слабия, с нос като на римски император?