От самото си създаване „Равенсбрюк“ беше опасно и зловещо място, но сега, през март 1945-а, беше още по-зле. През последния месец стотици жени бяха убити, умъртвени в газовите камери или пребити до смърт. Единствените лагернички, оставени живи, бяха verfügbaren — наличните, които бяха болни, прекалено слаби или възрастни — и тези от Nacht und Nebel, „Нощ и мъгла“. Политически затворнички като Изабел и Мишлин. Жените от Съпротивата. Носеха се слухове, че нацистите се страхуват да ги умъртвят в газовите камери сега, когато ходът на войната се бе преобърнал.
— Ще издържиш.
Изабел осъзна, че е започнала да се олюлява на мястото си, и всеки миг можеше да падне.
Мишлин Бабино ѝ отправи уморена, окуражаваща усмивка.
— Не плачи.
— Не плача — отвърна Изабел. И двете знаеха, че жените, които плачеха през нощта, умираха на сутринта. Тъгата и загубата се просмукваха с всяко вдишване, но никога не изчезваха. Не биваше да се отпускат. Нито дори за секунда.
Изабел го знаеше. В лагера тя се бореше по единствения начин, който умееше — като се грижеше за другарките си по съдба и им помагаше да бъдат силни. В този ад имаха само себе си. Вечерите се свиваха на тъмните легла, шепнеха си една на друга, пееха тихо, опитвайки се да запазят жив спомена за тези, които някога са били. През деветте месеца, откакто Изабел беше тук, тя бе намерила — и изгубила — толкова много приятелки, че не им знаеше бройката.
Но сега беше уморена и болна.
Пневмония, беше съвсем сигурна. Или може би тиф. Кашляше тихо, вършеше работата си и се опитваше да не привлича внимание. Последното, което искаше, бе да свърши в „палатката“ — малка тухлена постройка с брезентови стени, в която нацистите въдворяваха неизлечимо болните жени. Мястото, където жените умираха.
— Остани жива — пророни Изабел тихо.
Мишлин кимна окуражаващо.
Трябваше да останат живи. Сега повече от всякога. Миналата седмица новите затворнички бяха донесли новината: руснаците напредваха в Източна Германия, смазвайки и побеждавайки нацистката армия. Аушвиц вече бил освободен. Говореше се, че на запад съюзниците печелят сражение след сражение.
Породи се надежда за оцеляване и всички го знаеха. Войната свършваше. Изабел трябваше да остане жива достатъчно дълго, за да види победата на съюзниците и свободна Франция.
От предната редица изсвири свирка.
Тълпата от затворнички — повечето жени и малко деца — притихна. Пред тях трима офицери от СС крачеха с кучетата си.
Появи се комендантът на лагера. Спря се и кръстоса ръце зад гърба. Извика нещо на немски и офицерите от СС продължиха. Изабел чу думите Nacht und Nebel.
Един офицер от СС посочи към нея, а другият се провря сред тълпата, събаряйки жените по земята, тъпчейки ги с ботуши.
Той сграбчи мършавата ръка на Изабел и силно я дръпна. Тя се запрепъва до него, молейки се обувките ѝ да не паднат — наказанието за изгубена обувка беше бой с камшици, а и ако останеше без обувки, щеше да прекара останалата част от тази зима боса, с измръзнали нозе.
Недалеч видя, че друг офицер извлече Мишлин от тълпата.
Единствената мисъл на Изабел бе, че не бива да губи обувките си.
Есесовецът изкрещя дума, която Изабел разбра.
Изпращаха ги в друг лагер.
Заля я вълна на безсилен гняв. Никога нямаше да преживее принудителния поход през снега към друг лагер.
— Не — промърмори тя. Да говори на себе си, се бе превърнало в начин на живот. От месеци, докато стоеше в редицата и работеше, правейки нещо, което я отвращаваше и ужасяваше, тя шепнеше на себе си. Докато клечеше над една от дупките в редицата от септични ями, заобиколена от жени с дизентерия, взряна в жените насреща ѝ, опитвайки се да не повърне от миризмата на изпражненията им, тя си шепнеше. В началото, това бяха истории, които си разказваше за бъдещето, спомени, които споделяше със себе си за миналото.
Сега бяха просто думи. Понякога глупави брътвежи, просто за да си напомни, че е човешко същество и е жива.
Пръстът ѝ се закачи на нещо и тя се просна на земята, заравяйки лице в мръсния сняг.
— На крака! — изкрещя някой. — Ходом, марш!
Изабел не можеше да помръдне, но ако останеше там, щяха отново да я бичуват. Или по-лошо.
— На крака — заповяда ѝ Мишлин.
— Не мога.
— Можеш. Сега. Преди да са видели, че си паднала. — Мишлин ѝ помогна да се изправи.