Мъжът пред микрофона поглежда към мен и казва:
— Тази вечер сред нас е един много специален човек.
Виждам Жулиен в дъното на салона, застанал до стената със скръстени ръце. Той се мръщи. Несъмнено се чуди защо са ме сложили на подиума.
— Искате ли да кажете нещо?
Мисля, че мъжът на подиума зададе въпроса си два пъти, преди да осъзная, че се обръща към мен.
В залата е толкова тихо, че чувам скърцането на столовете, потропването на крака по килима, шумоленето на ветрилата, с които жените си веят. Искам да отвърна: „Не, не, не аз“, но как може да съм такава страхливка?
Изправям се бавно на крака и пристъпвам към катедрата. Докато събирам мислите си, поглеждам вдясно от мен, към възрастните жени, и виждам имената им: Алмадора, Елиан и Анук.
Пръстите ми се обвиват около дървените ръбове на катедрата.
— Моята сестра Изабел беше жена с огромна страст — подхващам тихо. — Всичко, което тя правеше, го вършеше с устрем, без да се колебае. Когато беше малка, ние постоянно се тревожехме за нея. Тя винаги бягаше от интернати, манастири и пансиони за благородни девици, измъкваше се през прозорци, промъкваше се без билет във влакове. Аз мислех, че тя е безразсъдна и безотговорна, и прекалено красива, за да е истинска. През войната тя използва това, за да ме заблуди. Каза ми, че бяга в Париж заради любовна афера, и аз ѝ повярвах.
Аз ù повярвах. След всички тези години онази лъжа все още кара сърцето ми да се свива малко от вина. Трябваше да знам, че тя няма да последва мъж, а вярата и идеалите си, че тя върши нещо важно. — Затварям очи за миг и си спомням: Изабел, застанала до Гаетан, ръцете ѝ го прегръщат, а очите ѝ са вперени в мен, сияещи от сълзи. От любов. И после тя затваря очи, промълвява нещо, което никой от нас не може да чуе, и поема последния си дъх в обятията на мъжа, който я обичаше.
Тогава виждах трагедията; сега виждам красотата.
Помня всяка подробност от онзи момент в моя заден двор, клоните на тисовото дърво, разперени над главите ни, уханието на жасмин във въздуха.
Свеждам поглед към табелката с второто име, която държа в ръката си.
Софи Мориак.
Моята красива малка дъщеря, превърнала се в сериозна, грижовна жена, която остана с мен през целия си живот, винаги разтревожена и суетяща се около мен, като кокошка край пиленцата си. Изплашена. Тя винаги малко се страхуваше от света, след всичко, което бяхме преживели, и аз ненавиждах този страх. Но тя знаеше как да обича, моята Софи, и когато ракът я повали, тя не се страхуваше. Накрая аз държах ръката ѝ, а тя затвори очи и промълви: „Танте… ето те и теб“.
Сега, много скоро, те ще ме очакват, моята сестра и моята дъщеря.
Откъсвам очи от табелката с името и отново насочвам поглед към публиката. Тях не ги е грижа, че едва сдържам сълзите си.
— Изабел и моят баща, Жулиен Росиньол, и техните приятели разработиха маршрута за бягство на Славея. Заедно те спасиха сто и седемнайсет мъже. — Преглъщам мъчително. — Двете с Изабел не общувахме много по време на войната. Тя стоеше далеч от мен, за да ме защити от опасността, съпътстваща работата ѝ. Затова, преди Изабел да се върне от „Равенсбрюк“, не знаех всичко, което тя е направила.
Изтривам сълзите си. Сега не се чува проскърцване на столове, нито потропване на крака. Присъстващите са напълно притихнали, вперили погледи в мен. Виждам Жулиен в дъното, по красивото му лице е изписано безкрайно смущение. Всичко това е ново за него. За пръв път в живота си той вижда пропастта помежду ни, а не моста. Сега аз не съм просто неговата майка, неотделима част от него. Аз съм една самостоятелна, завършена жена и той не знае какво да мисли за мен.
— Изабел, която се завърна от концентрационния лагер, не беше жената, която оцеля в бомбардировките над Тур, нито тази, която многократно е прекосявала Пиренеите пеша. Изабел, която се върна у дома, беше пречупена и болна. Тя се съмняваше в толкова много неща, но не и в това, което бе направила. — Поглеждам към хората, седящи пред мен. — Един ден преди да си отиде завинаги, тя седеше под сянката на дървото до мен, държеше ръката ми и каза: „Ви, това за мен е достатъчно“. Аз попитах: „Кое е достатъчно?“, а тя отвърна: „Моят живот. Той е достатъчен“.
И наистина беше. Знам, че тя е спасила някои от мъжете в тази зала, но знам, че и вие също сте я спасили. Изабел Росиньол умря като героиня и влюбена жена. Тя не би могла да направи различен избор. И всичко, което искаше, беше да бъде запомнена. Затова аз благодаря на всички вас, задето дадохте смисъл на живота ѝ, задето извадихте наяве най-доброто от нея и задето я помните след толкова много години.