Выбрать главу

Толкова уверени в себе си.

В нас, помисли си тя горчиво.

В този миг и последната ѝ капка колебание се изпари. Тя стисна дръжката на кошницата и закуцука по заледената настилка на улицата. От тази секунда, от тази първа стъпка светът се размаза около нея и времето забави своя ход. Тя чуваше дишането си, виждаше облаците пара пред лицето си. Сградите се замъгляваха или се сливаха в бели грамади, снегът я заслепяваше, докато накрая можеше да вижда единствено блясъка на сребристото кормило на велосипеда и двете черни гуми.

Изабел знаеше, че има само един начин да го направи. Бързо. Без да се оглежда встрани, без да спира.

Някъде излая куче. Врата се затръшна.

Изабел продължи да върви; пет крачки я разделяха от велосипеда.

Четири.

Три.

Две.

Тя пристъпи на тротоара, хвана кормилото на велосипеда и скочи на седалката. Подкара го по калдъръмената улица, шасито подскачаше по неравностите на пътя. Зави зад ъгъла, замалко не падна, но запази равновесие и натисна здраво педалите надолу към „Льо Гранд“.

Когато стигна там, сви в уличката, скочи от велосипеда и потропа на вратата. Четири силни почуквания.

Вратата бавно се отвори. Анри я видя и се намръщи.

Тя нахлу вътре.

Малката стая за срещи тънеше в полумрак. Само една газена лампа бе поставена върху издрасканата дървена маса. Анри беше сам. Правеше наденици от месото и сланината, оставени върху един поднос. Готовите наденици висяха от куките на стената. Стаята миришеше на месо, кръв и цигарен дим. Изабел дръпна велосипеда в стаята и затръшна вратата.

— Е, здравей — рече той, докато бършеше ръцете си в една кърпа. — Да не би да има насрочена сбирка, за която аз не знам?

— Не.

Той погледна велосипеда до нея.

— Този велосипед не е твой.

— Откраднах го — отвърна тя. — Направо изпод носовете им.

— Той е, или беше, велосипедът на Ален Дешан. Той изостави всичко и избяга в Лион със семейството си в началото на окупацията. — Анри пристъпи към нея. — Напоследък съм виждал един есесовец да го кара из града.

— Есесовец? — Въодушевлението на Изабел помръкна. Носеха се страшни слухове за есесовците и тяхната жестокост. Може би трябваше по-добре да обмисли това…

Анри я приближи, толкова близо, че тя усети топлината на тялото му.

Досега никога не се бе озовавала насаме с него, нито толкова близо до него. За пръв път забеляза, че очите му не бяха нито кафяви, нито зелени, а по-скоро лешниковосиви, които извикаха представата за мъгла в гъста гора. Тя видя малък белег на веждата му, останал от някогашна дълбока или лошо зашита рана, и това изведнъж я накара да се запита какъв ли е бил животът му, довел го тук и в редиците на комунистите. Той беше поне десетина години по-голям от нея, макар че, ако трябваше да бъде честна, понякога изглеждаше още по-възрастен, сякаш бе преживял огромна загуба.

— Ще трябва да го пребоядисаш — каза той.

— Нямам никаква боя.

— Аз имам.

— Би ли…

— Целувка — рече той.

— Целувка? — повтори тя, за да печели време. Това бе едно от нещата, които преди войната бе приемала за даденост. Мъжете я желаеха; винаги я бяха желали. Изабел искаше това да се върне, искаше да кокетничи с Анри и той да флиртува с нея, и въпреки това мисълта я натъжи, изпълни я с усещането за невъзвратима загуба, сякаш целувките вече не означаваха толкова много, а флиртуването — още по-малко.

— Една целувка и довечера ще пребоядисам велосипеда ти, а утре ще си го вземеш.

Тя пристъпи към Анри и повдигна лице към неговото.

Двамата се притиснаха, въпреки палтата, вестниците и вълнените дрехи помежду им. Той я взе в обятията си и я целуна. За един прекрасен миг тя отново беше Изабел Росиньол, страстното момиче, за което мъжете копнееха.

Когато целувката свърши и той се отдръпна, тя се почувства… празна. Тъжна.

Би трябвало да каже нещо, да се пошегува или да се престори, че е изпитала много повече, отколкото в действителност. Това щеше да направи преди, когато целувките означаваха повече, а може би по-малко.

— Има някой друг — рече Анри, изучавайки я с напрегнат поглед.

— Не, няма.

Анри докосна нежно бузата ѝ.

Изабел си помисли за всичко, което Анри ѝ бе дал. Той я бе включил в тази нелегална група от френското съпротивително движение и ѝ бе дал шанс; той бе повярвал в нея. И въпреки това, когато я целуна, тя си мислеше за Гаетан.

— Той не ме искаше — промълви. За пръв път споделяше истината с някого. Признанието я изненада.