— Ако нещата бяха различни, щях да те накарам да го забравиш.
— А аз щях да ти позволя да опиташ.
Тя видя как ѝ се усмихна, тъгата в очите му.
— Син — каза той след миг мълчание.
— Син?
— Такъв цвят боя имам.
Изабел се усмихна.
— Колко подходящо.
По-късно същия ден, докато се редеше на опашка след опашка за малко храна или когато събираше дърва и ги отнасяше у дома, тя си мислеше за онази целувка.
Единственото, което си повтаряше отново и отново, беше:
само ако…
Глава 13
В един прекрасен ден в края на април 1941 г. Изабел се протегна върху вълненото одеяло, постлано на полето срещу къщата. Сладкото ухание на свежа трева изпълни ноздрите ѝ. Когато затвореше очи, почти успяваше да забрави, че грохотът на моторите в далечината е на германски камиони, откарващи войници — и френска продукция — на гарата в Тур. След съсипващата зима тя се радваше на слънчевите лъчи, струящи върху лицето ѝ, чиято топлина я унасяше в блажена дрямка.
— Ето къде си била.
Изабел въздъхна и седна.
Виан беше облечена в избеляла синя карирана памучна рокля, посивяла от твърдия домашен сапун. Гладът през зимата я бе смалил, изострил бе скулите и задълбочил ямката на шията. Главата ѝ бе увита в стар шал, скриващ косата, изгубила блясъка и къдриците си.
— Това пристигна за теб. — Виан ѝ подаде лист хартия. — Беше доставено. От мъж. За теб — рече тя, сякаш този факт трябваше да бъде повторен.
Изабел се изправи тромаво на крака и издърпа листа от пръстите на сестра си. Върху него бе надраскано на ръка: Завесите са дръпнати. Тя протегна ръка към одеялото и започна да го сгъва. Какво означаваше това? Досега никога не я бяха призовавали. Навярно нещо важно се случваше.
— Изабел? Ще бъдеш ли така добра да обясниш?
— Не.
— Беше Анри Навар. Синът на собственика на странноприемницата. Не знаех, че го познаваш.
Изабел скъса бележката на малки парченца и ги хвърли на земята.
— Нали знаеш, че той е комунист — прошепна Виан.
— Трябва да вървя.
Виан я сграбчи за китката.
— Не можеш цяла зима да се измъкваш от вкъщи, за да се срещаш с комунист. Знаеш какво мислят нацистите за тях. Опасно е дори да те видят заедно с този мъж.
— Да не мислиш, че ме е грижа какво мислят нацистите? — тросна се Изабел и изскубна ръката си. Затича се боса през полето. В къщата грабна някакви обувки и се метна на велосипеда. Извика едно au revoir на смаяната Виан и завъртя енергично педалите надолу по прашния път.
В града мина с велосипеда покрай изоставения магазин за дамски шапки — наистина завесите бяха дръпнати — после обърна, сви по калдъръмената алея и спря.
Облегна колелото на грубата варовикова стена и почука четири пъти. Чак при последното почукване ѝ хрумна, че може да е капан. Мисълта я накара да поеме рязко въздух и да се озърне наляво и надясно, но вече бе твърде късно.
Анри отвори вратата.
Изабел хлътна вътре. В стаята се стелеше гъст цигарен дим, а вонята на изкипяло кафе от цикория се смесваше със застоялата миризма на кръв — от приготвянето на надениците. Едрият мъжага, който я бе сграбчил първия път пред нацисткия пропаганден плакат — Дидие — седеше на стар дървен стол с висока облегалка. Беше се облегнал толкова силно назад, че предните два крака на стола бяха във въздуха, а гърбът му опираше на стената зад него.
— Не биваше да носиш бележката у дома, Анри. Сестра ми задава въпроси.
— Беше важно незабавно да говорим с теб.
Изабел усети лек пристъп на възбуда. Дали най-после щяха да я помолят да направи нещо по-важно от пускането на позиви в пощенски кутии?
— Е, тук съм.
Анри запали цигара. Тя усещаше, че я наблюдава, докато всмуква сивия дим и оставя кибрита.
— Чувала ли си за префекта на Шартрьоз, който бе арестуван и измъчван, задето е комунист?
Изабел се намръщи.
— Не.
— Той прерязал гърлото си с парче стъкло, за да не издаде някого или да не си признае. — Анри угаси цигарата в подметката на обувката и пъхна фаса в джоба на сакото, за да го изпуши по-късно. — Той организира група, хора като нас, които искат да последват призива на Дьо Гол. Той, този, който прерязал гърлото си, се опитвал да стигне до Лондон, за да говори лично с Дьо Гол. Целта му е да организира френско съпротивително движение за свободна Франция
— Не е ли умрял? — изненада се Изабел. — Не е ли прерязал гласните си струни?
— Не. Наричат го чудо — обади се Дидие.
Анри изгледа изпитателно Изабел.