— Имам писмо, което е много важно и което трябва да бъде занесено на една от свръзките ни в Париж. За нещастие, напоследък много зорко ме следят. Както и Дидие.
— О — пророни Изабел.
— Сетих се за теб — каза Дидие.
— За мен?
Анри бръкна в джоба си и извади смачкан плик.
— Ще занесеш ли това на нашия човек в Париж? Той очаква да го получи след една седмица, ако броим от днес.
— Но… аз нямам аусвайс.
— Oui — рече Анри тихо. — Ако те заловят… — Остави заплахата да увисне във въздуха. — Със сигурност никой няма да си помисли нищо лошо за теб, ако откажеш. Това е опасно.
Опасно беше меко казано. Навсякъде в Кариво бяха разлепени съобщения за екзекуциите из цялата Окупирана зона. Нацистите убиваха френски граждани за най-дребните провинения. Заради присъединяването ѝ към френското съпротивително движение щяха най-малкото да я тикнат в затвора. Въпреки това девойката вярваше в свободна Франция, така както сестра ѝ вярваше в Бога.
— Значи, искате от мен да си намеря пропуск, да отида в Париж, да занеса писмото и да се върна у дома. — Казано така, не звучеше чак толкова рисковано.
— Не — възрази Анри. — Ние имаме нужда да останеш в Париж и да бъдеш нашата… пощенска кутия, образно казано. През следващите месеци ще има много подобни доставки. Баща ти има апартамент там, oui?
Париж.
Това беше мястото, където жадуваше да бъде, откакто баща ѝ я бе прокудил. Да напусне Кариво, да се върне в Париж и да бъде част от организацията от хора, които се съпротивляваха на тази война.
— Баща ми няма да ми предложи подслон.
— Убеди го да го направи — обади се накрая Дидие, вперил поглед в нея. Преценяваше я.
— Той не е мъж, който може лесно да бъде убеден — отвърна тя.
— Значи, не можеш да го направиш. Voilà. Получихме отговор.
— Почакайте — възпротиви се Изабел.
Анри се приближи към нея. Тя прочете нежеланието в погледа му и разбра, че той искаше тя да откаже тази задача. Несъмнено се тревожеше за нея. Вирна брадичка и го погледна право в очите.
— Ще го направя.
— Ще се наложи да лъжеш всички, които обичаш, и винаги да се страхуваш. Можеш ли да живееш така? Никъде няма да се чувстваш в безопасност.
Изабел се изсмя горчиво. Това не се различаваше много от живота, който водеше още от малка.
— Ще наглеждаш ли сестра ми? — попита тя Анри. — Да се увериш дали е в безопасност?
— Нашата работа си има своята цена — отвърна Анри и я изгледа тъжно. В погледа му се съдържаше истината, която всички те вече бяха научили. Никой не беше в безопасност. — Надявам се, че го разбираш.
Изабел разбираше единствено, че има шанс да направи нещо значително.
— Кога трябва да замина?
— Веднага щом си осигуриш аусвайс, което няма да е лесно.
Какво, за бога, си мислеше това момиче?
Наистина, да получава бележка, каквато си разменяха учениците, от мъж? При това комунист?
Виан разви върху кухненския плот жилестото парче овнешко, което беше полагаемата се дажба за тази седмица.
Изабел винаги е била непокорна и безразсъдна; истинско природно бедствие, момиче, което обичаше да нарушава правилата. Безброй монахини и учители бяха разбрали, че тя не можеше нито да бъде контролирана, нито обуздавана.
Но това. Това не беше, като да целунеш момче на дансинга или да избягаш, за да гледаш пътуващ цирк, или да откажеш да носиш еластични пликчета и чорапи.
Сега беше военно време, в окупирана страна. Как бе възможно Изабел все още да вярва, че постъпките ѝ нямат последствия?
Най-после Виан се зае да кълца овнешкото. Добави едно безценно яйце към сместа, стар хляб, после я овкуси със сол и пипер. Оформяше кюфтетата, когато чу буботенето на мотоциклета, приближаващ към къщата. Отиде до входната врата и я открехна леко, колкото да надникне.
Главата и раменете на капитан Бек се виждаха над каменната ограда, докато слизаше от мотора. Миг по-късно зелен военен камион спря зад него и паркира. В двора ѝ се появиха трима други германски войници. Мъжете поговориха помежду си, а после се събраха край покритата с увивни рози каменна ограда, която прадядо ѝ бе построил. Един от войниците вдигна тежък ковашки чук и го стовари с все сили върху оградата, която се разтърси и част от нея рухна. Камъните се натрошиха на парчета, плетеницата от рози падна, розовите им венчелистчета се разпиляха върху тревата.
Виан изтича в двора.
— Хер капитан!
Чукът отново се стовари. Прааас!
— Мадам — рече Бек с нещастен вид. Виан се притесняваше, че вече го познаваше достатъчно добре, за да отгатне настроението му. — Имаме заповед да съборим всички огради край шосето.