— Нацистите не са много щедри — каза той.
— Именно. Значи, си заслужил бутилката.
Чу се някакъв шум, може би нещо се счупи върху дъските на пода.
— Какво беше това? — вдигна глава баща ѝ.
После се разнесе друг звук, като дращене на дърво върху дърво.
— В този апартамент има някой — каза баща ѝ.
— Не говори глупости, папа.
Той се изправи бързо от масата и излезе от стаята. Изабел се втурна след него.
— Папа…
— Шшт — изсъска той.
Той тръгна по коридора към неосветената част на апартамента. Взе месинговия свещник от скрина до входната врата, запали свещта и го вдигна.
— Едва ли смяташ, че някой е нахлул в апартамента — подметна тя.
Той ѝ хвърли гневен поглед с присвити очи.
— Няма да повтарям да пазиш тишина. Затваряй си устата. — Дъхът му миришеше на коняк и цигари.
— Но защо…
— Млъквай. — Той се обърна с гръб към нея и пристъпи по тесния наклонен под на коридора към спалните.
Мина покрай малкото портманто (вътре имаше само палта) и продължи по пътеката, осветена от трепкащия пламък на свещта, към някогашната стая на Виан. В нея нямаше нищо освен леглото, нощното шкафче и бюрото. Всичко изглеждаше на мястото си. Баща ѝ бавно се отпусна на колене и погледна под леглото.
Доволен, че поне стаята беше празна, той се отправи към стаята на Изабел.
Провери я основно — под леглото, зад вратата, зад стигащите до пода завеси, обрамчващи затъмнения прозорец към задния двор.
Изабел си заповяда да не гледа към малкия гардероб.
— Видя ли? — попита на висок глас, надявайки се пилотът да чуе гласовете и да стои неподвижно. — Тук няма никой. Наистина, папа, работата ти за врага те е направила параноик.
Той се извърна към нея. На фона на ореола от светлина лицето му изглеждаше изпито и състарено.
— Знаеш ли, няма да ти навреди, ако повече се страхуваш.
Това заплаха ли беше?
— От теб ли, папа? Или от нацистите?
— Нима на нищо не обръщаш внимание, Изабел? Би трябвало да се страхуваш от всеки. А сега се дръпни от пътя ми. Трябва да пийна.
Глава 18
Изабел лежеше в леглото и се ослушваше. Когато се увери, че баща ѝ е заспал (несъмнено пиянски сън), стана от леглото, потърси порцелановото нощно гърне на баба си и застана пред малкия гардероб.
Бавно — сантиметър по сантиметър — го отмести от стената. Колкото да се открие тайната вратичка.
Вътре беше тъмно и тихо. Чак когато се заслуша внимателно, чу дишането му.
— Мосю? — попита шепнешком.
Едно „Здравей, госпожице“ се разнесе в мрака.
Тя запали газената лампа до леглото и я занесе при скривалището.
Мъжът седеше до стената с протегнати крака; на светлината на свещта изглеждаше някак си по-нежен. По-млад.
Тя му подаде порцелановото нощно гърне и видя, че бузите му поруменяха, когато го взе от ръката ѝ.
— Благодаря.
Изабел седна срещу него.
— Отървах се от опознавателните ти знаци и летателния костюм. Ботушите ти трябва да се отрежат, за да можеш да ги носиш. Ето ти нож. Утре сутринта ще ти дам някои от дрехите на баща ми. Не мисля, че ще ти прилегнат добре.
Той кимна.
— Какъв е твоят план?
Въпросът му я накара нервно да се усмихне.
— Не съм сигурна. Ти си пилот, нали?
— Лейтенант Торънс Маклийш. Кралски военновъздушни сили. Самолетът ми бе свален над Реймс.
— И оттогава се скиташ съвсем сам? В пилотската униформа?
— За щастие, когато бяхме малки, двамата с брат ми много обичахме да играем на криеница.
— Тук не си в безопасност.
— Разбрах. — Той ѝ се усмихна и усмивката промени лицето му, напомни ѝ, че той наистина беше просто един млад мъж, далеч от родината си. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз свалих три германски самолета, преди да падна.
— Трябва да се върнеш в Англия, за да продължиш да ги сваляш.
— Напълно съм съгласен. Но как? Цялото крайбрежие е опасано с телена ограда и се пази от кучета. Не мога да напусна Франция по вода или въздух.
— Аз имам някои… приятели, които се занимават с това. Утре ще се срещнем с тях.
— Ти си много смела — промълви той тихо.
— Или глупава — отвърна тя, съмнявайки кое от двете е по-вярно. — Често ми повтарят, че съм безразсъдна и неуправляема. Предполагам, че и утре ще го чуя от приятелите ми.
— Е, госпожице, единственото, което ще чуеш от мен, е, че си много смела.
На следващата сутрин Изабел чу баща си да минава покрай стаята ѝ. Миг по-късно ароматът на кафе се разнесе по коридора, след което входната врата се затвори.