— И си го довела тук? — попита Анук, палейки цигара.
— Той трябва да се върне в Англия — отвърна Изабел. — Помислих, че…
— Не — прекъсна я Анук. — Не си.
Леви седна на стола, извади цигара „Голоаз“ от джоба на ризата, запали и я впери поглед в летеца.
— Знаем, че в града има и други, както и още, които са избягали от германски затвори. Искаме да ги изведем от тук, но крайбрежието и всички летища са строго охранявани. — Той всмукна дълбоко от цигарата; огънчето ѝ светна по-силно, сетне угасна. — Това е проблем, над който работим.
— Знам — кимна Изабел. Усещаше цялата тежест на своята отговорност. Пак ли бе действала прибързано? Дали ги бе разочаровала? Трябваше ли да подмине Маклийш? Канеше се да зададе въпрос, когато чу някой да говори в другата стая.
Намръщи се и попита:
— Кой друг е тук?
— Други — отвърна Леви. — Тук винаги има и други. Това не те засяга.
— Имаме нужда от план за летците — обади се Анук.
— Смятаме, че можем да ги изведем през Испания — отвърна Леви. — Ако успеем да ги вкараме в Испания.
— Пиренеите — каза Анук.
Изабел беше виждала Пиренеите, затова схвана какво имаше предвид Анук. Назъбените върхове се извисяваха невъзможно високо в облаците и обикновено бяха покрити със сняг или потънали в гъста мъгла. Майка ѝ обичаше Биариц, малък крайбрежен град, разположен недалеч, и два пъти, в добрите времена, много отдавна, семейството бе прекарвало там ваканцията.
— Границата с Испания се охранява от германски и испански патрули — продължи Анук.
— Цялата ли граница? — попита Изабел.
— Е, не. Разбира се, че не. Но кой знае къде точно пазят и къде не? — сви рамене Леви.
— Близо до Сен-Жан де Люз планината е по-ниска — изтъкна Изабел.
— Oui, но какво от това? Те все още са непроходими, а малкото пътища се охраняват — отвърна Анук.
— Най-добрата приятелка на майка ми беше от народа на баските, а баща ѝ беше козар. Той непрекъснато преминава планината пеша.
— И на нас ни хрумна тази идея. Дори веднъж опитахме — каза Леви. — Оттогава никой не чу нищо за онази група. Да се мине през германските часовои в Сен-Жан де Люз е много трудно за един човек, камо ли за няколко, а след това трябва пеша да се прекоси планината. Почти е невъзможно.
— Почти невъзможно и невъзможно не е едно и също. Щом козарите могат да прекосят планината, със сигурност и пилотите ще могат — настоя Изабел. Докато го изричаше, идеята се оформи в главата ѝ. — Една жена може лесно да мине през контролно-пропускателния пункт. Особено млада жена. Никой няма да заподозре едно хубаво момиче.
Анук и Леви се спогледаха.
— Аз ще го направя — заяви Изабел. — Или поне ще опитам. Ще преведа този летец. Има ли и други?
Мосю Леви се намръщи. Очевидно този развой на събитията го бе изненадал. Цигареният дим бе образувал сиво-синкава завеса помежду им.
— Преди изкачвала ли си планината?
— Аз съм в добра форма — бе отговорът ѝ.
— Ако те заловят, ще те затворят… или убият — рече той тихо. — Забрави за миг безразсъдството си и помисли за това, Изабел. Това не е, като да разнасяш позиви или съобщения. Виждала ли си табелите, разлепени из целия град? Наградите, предлагани на хората, които помагат на врага?
Изабел кимна сериозно.
Анук въздъхна тежко и угаси цигарата в препълнения пепелник. Дълго се взира в Изабел с присвити очи; после отиде до отворената врата зад масата. Бутна я леко и подсвирна, наподобявайки трелите на малка птичка.
Изабел се намръщи. Чу някакъв шум в другата стая, отместване на стол от масата, човешки стъпки.
Гаетан пристъпи в стаята.
Беше облечен в износени дрехи, с панталон от рипсено кадифе, закърпен на коленете, с разръфани подгъви на крачолите, твърде къси за него, и пуловер с безформена яка, който висеше на слабата му фигура. Черната му коса, сега по-дълга, нуждаеща се от подстригване, бе прибрана назад от лицето, по-изострено, почти като вълчо. Той я гледаше, като че ли в стаята бяха само те двамата.
В един миг всичко бе погубено. Чувствата, които бе потискала, които се бе опитвала да погребе, да пренебрегне, се върнаха с пълна сила, заляха я цялата. Един поглед към него и тя едва можеше да диша.
— Познаваш Гаетан — каза Анук.
Изабел се прокашля. Осъзна, че той през цялото време е знаел, че тя е тук, и е предпочел да остане далеч от нея. За пръв път откакто се бе присъединила към тази нелегална група, Изабел се почувства болезнено млада. Разкъсана на части. Всички ли са знаели? Дали са се присмивали зад гърба ѝ на нейната наивност?