— Да.
— И така — подхвана Леви след неловката пауза, — Изабел има план.
Гаетан не се усмихна.
— Така ли?
— Тя иска да преведе този летец и останалите пеша през Пиренеите в Испания. До британското консулство, предполагам.
Гаетан изруга под нос.
— Трябва да опитаме нещо — рече Леви.
— Осъзнаваш ли напълно риска, Изабел? — попита Анук, пристъпвайки напред. — Ако успееш, нацистите ще научат за това. Ще започнат да те търсят. Обявена е награда от десет хиляди франка за всеки, който предаде на нацистите хората, помагащи на летците.
Досега в живота си Изабел винаги бе правила обратното на това, което ѝ казваха. Някой я изоставяше; тя тръгваше подире му. Някой ѝ казваше да не прави нещо; тя го правеше. Всяка бариера превръщаше във врата.
Но това…
Почувства тръпките на страха и едва не се огъна. В следващия миг си помисли за свастиките, развяващи се от Айфеловата кула, и Виан, която живееше с врага, за Антоан, затворен в някакъв военнопленнически лагер. И за Едит Кавел. Сигурно и тя понякога се е страхувала; Изабел не можеше да позволи на страха да застане на пътя ѝ. Летците трябваше да се върнат в Англия, за да продължат да хвърлят повече бомби над Германия.
Обърна се към пилота.
— В добра форма ли си, лейтенант? — попита на английски. — Ще можеш ли да прекосиш пеша планината с едно момиче, без да изоставаш?
— Ще мога — отвърна той. — Особено с такова красиво момиче като теб, госпожице. Не бих те изпуснал от поглед.
Изабел се извърна към другарите си.
— Ще го заведа до консулството в Сан Себастиан. От там нататък англичаните ще се погрижат да се завърне в родината си.
Девойката долови безмълвния разговор, който се проведе край нея, тревогата и неизречените на глас въпроси. Решението, постигнато без думи. Някои рискове трябваше да бъдат поети; всички в тази стая го знаеха.
— Ще са нужни седмици, за да се планира. Може би по-дълго — заговори Леви. Обърна се към Гаетан. — Незабавно ще се нуждаем от пари. Ще говориш ли със свръзката си?
Гаетан кимна. Грабна черното таке от бюфета и го нахлузи на главата си.
Изабел не можеше да отмести поглед. Беше изпълнена с гняв към него — знаеше го, усещаше го — но когато той пристъпи към нея, гневът угасна и се разпръсна като прах пред копнежа, който беше много по-силен. Погледите им се срещнаха, задържаха се; сетне той мина покрай нея, протегна ръка към дръжката и излезе навън. Вратата щракна зад него.
— И така — подхвана Анук. — Да се заемем с плана.
Изабел прекара следващите шест часа край масата в апартамента на „Сен Симон“. Извикаха останалите членове на нелегалната група и им разпределиха задачите: да доставят дрехи за пилотите и провизии. Изучаваха картите, съставяха маршрути и се заеха с продължителното и несигурно подготвяне на обезопасени квартири по пътя. По някое време планът се избистри и от една дръзка, безумна идея се превърна в реалност.
Чак когато мосю Леви спомена комендантския час, Изабел се надигна от масата. Те се опитаха да я убедят да остане за през нощта в апартамента, но отсъствието ѝ щеше да събуди подозренията на баща ѝ. Вместо това тя взе назаем дебелата черна двуредна куртка от Анук и я облече, благодарна за маскировката.
Булевард „Сен Жермен“ бе зловещо притихнал, капаците бяха залостени, прозорците затъмнени, уличните лампи угасени.
Изабел вървеше близо до сградите, благодарна, че изтърканите токове на белите ниски обувки не тракаха по тротоара. Промъкна се покрай барикадите и групите германски войници, патрулиращи по улиците.
Почти бе стигнала до дома, когато чу ръмженето на мотор. Германска камионетка изтрополя по улицата зад нея, с изгасени фарове, боядисани в синьо.
Тя се притисна плътно до грубата каменна стена зад нея и призрачната камионетка отмина с рев в мрака. После всичко отново притихна.
Пропя птица. Познати трели.
В този миг Изабел осъзна, че го бе чакала, надявайки се…
Бавно се изправи. Зад нея, от някаква саксия, се разнесе ухание на цветя.
— Изабел — обади се Гаетан.
Тя едва различаваше чертите му в тъмното, но усещаше аромата от брилянтина върху косата му и острия мирис на сапун за пране, примесен с миризмата на наскоро изпушена цигара.
— Откъде знаеше, че работя с Пол?
— Кой мислиш, че те препоръча?
Тя се намръщи.
— Анри…
— А кой каза на Анри за теб? Аз заръчах на Дидие да те следи още от самото начало, да те наглежда. Знаех, че ще намериш пътя към нас.