Той протегна ръка, затъкна кичур коса зад ухото ѝ и интимният жест я накара да изтръпне от надежда. Тя си спомни да казва „Обичам те“, срамът и горчивината от загубата се преплетоха болезнено в гърдите ѝ. Не искаше да си спомня чувствата, които той я бе накарал да изпита, как бе пъхал парченца печен заек в устата ѝ и я бе носил на ръце, когато бе твърде уморена, за да върви… и как ѝ бе показал колко много може да означава една целувка.
— Съжалявам, че те нараних — рече той.
— Защо го направи?
— Сега вече няма значение. — Гаетан въздъхна. — Днес трябваше да си остана в задната стаичка. По-добре е да не те виждам.
— Не и за мен.
Той се усмихна.
— Имаш навик да казваш всичко, което ти е на ума, нали, Изабел?
— Винаги. Защо ме изостави?
Той докосна лицето ѝ с нежност, която едва не я разплака; сякаш ѝ казваше сбогом с това докосване, а тя до болка познаваше сбогуванията.
— Исках да те забравя.
Изабел искаше да каже още нещо, може би „целуни ме“ или „не си отивай“, или „кажи, че означавам нещо за теб“, но вече бе твърде късно, мигът — ако изобщо го е имало — бе отлетял. Той се отдръпна от нея, изчезвайки в сенките.
— Бъди внимателна, Из — промълви тихо и преди тя да успее да отговори, знаеше, че си е отишъл; усети отсъствието му в костите си.
Почака още малко, за да успокои дишането си и да овладее чувствата си, после се отправи към дома. Едва бе превъртяла ключалката на входната врата, когато някой я дръпна рязко вътре. Вратата се затръшна зад нея.
— Къде, по дяволите, беше?
Пиянският дъх на баща ѝ я облъхна, сладникавостта му бе премесена с нещо горчиво. Сякаш бе сдъвкал аспирин. Тя се опита да се отскубне, но той я държеше здраво, почти като в прегръдка, стискаше китката ѝ толкова силно, че сигурно щеше да остане синина.
Тогава, също толкова бързо, колкото я сграбчи, той я пусна и тя политна назад, потърси пипнешком ключа на лампата. Когато го завъртя, нищо не се случи.
— Повече няма пари за ток — каза баща ѝ. Той запали газената лампа и я вдигна между тях. На трепкащата светлина на пламъка лицето му приличаше на излято от восък; сбръчкано, с отпуснати бузи, клепачите му бяха подпухнали и леко посинели. По широкия му нос се виждаха черни пори като глави на топлийки. Дори с всичко това… колкото остарял и уморен да ѝ се стори внезапно, погледът в очите му я накара да се намръщи.
Нещо не беше наред.
— Ела с мен — рече той с дрезгав и остър глас, който без пиянското заваляне ѝ се стори непознат в този нощен час. Поведе я покрай дрешника и зави в коридора към спалнята ѝ. Вътре се извърна и я погледна.
Зад него, на светлината на лампата, тя видя преместения гардероб и открехнатата врата на тайната стаичка. Разнасяше се силна миризма на урина. Слава богу, че пилотът си бе заминал.
Изабел поклати глава, неспособна да проговори.
Той се отпусна на ръба на леглото ѝ и оброни глава.
— Господи, Изабел. Ти си истинска напаст.
Тя не можеше да помръдне. Нито да мисли. Погледът ѝ се стрелна към вратата на спалнята, чудейки се дали може да избяга от апартамента.
— Не беше нищо, папа. Едно момче. — Oui. — Просто приятел. Само се целувахме, папа.
— И всичките ти приятели ли пикаят зад гардероба? Сигурно си много популярна. — Той въздъхна. — Достатъчно с този цирк.
— Цирк?
— Миналата вечер си се натъкнала на летец и си го скрила в тайника зад гардероба, а днес си го завела при мосю Леви.
Изабел сигурно не бе чула правилно.
— Пардон?
— Твоят свален пилот, този, който е пикал в стаичката зад гардероба и е оставил мръсни отпечатъци по коридора, ти си го завела при мосю Леви.
— Не разбирам за какво говориш.
— Браво на теб, Изабел.
Той замълча.
— Папа? — промълви тя, когато повече не можеше да издържа напрежението.
— Знам, че дойде тук като куриер на нелегалните и работиш с групата на Пол Леви.
— К-как…
— Мосю Леви е мой стар приятел. Всъщност когато нацистите нахлуха, той дойде при мен и ме спаси от бутилката коняк, която тогава единствено ме интересуваше. Той ме привлече да работя с него.
Изабел се чувстваше толкова нестабилна, че едва се държеше на краката си. Струваше ѝ се прекалено интимно да седне до баща си, затова бавно се отпусна на килима.
— Не исках да те забърквам във всичко това, Изабел. Затова те накарах да напуснеш Париж. Не исках да рискувам живота ти с моята работа. Трябваше да знам, че ще намериш собствения си път към опасността.
— А всички онези пъти, когато ме отпращаше? — Още докато го изричаше, съжали, че е задала въпроса, но в мига, в който мисълта ѝ хрумна, я изрече на глас.