— Носите ли табелките? — попита тя.
Маклийш извади от джоба на ризата едно картонче. Върху него пишеше: ГЛУХ И НЯМ. ЧАКАМ МАМАН ДА МЕ ВЗЕМЕ. Останалите летци последваха примера му.
— Ако някой германски войник ви се разкрещи, покажете му документите и табелката. Не говорете.
— За мен е много лесно да се правя на глупак — ухили се Маклийш.
Изабел беше прекалено притеснена, за да се засмее.
Тя свали от рамото си брезентовата раница и я подаде на Маклийш. Вътре имаше най-необходимото — бутилка вино, три дебели свински наденици, два чифта топли вълнени чорапи и няколко ябълки.
— Седнете където можете в Урюн. Разбира се, не заедно. Дръжте главите си наведени и се преструвайте, че четете книжките си. Не поглеждайте, освен ако не ме чуете да казвам: „Ето те и теб, братовчеде, цял ден те търсим.“ Разбрахте ли?
Мъжете кимнаха.
— Ако до разсъмване не се появя, ще се отправите поотделно в По и ще отседнете в хотела, за който ви казах. Една жена, на име Елиан, ще ви помогне.
— Внимавай — каза Маклийш.
Изабел пое дълбоко дъх и ги остави. Запъти се към главния път. След като вървя приблизително два километра, докато последните слънчеви лъчи гаснеха зад хоризонта, тя прекоси един въжен мост. Шосето бе преминало в черен път, който после се бе стеснил до изровена пътека, виеща се все по-нагоре и по-нагоре в зелените предпланини. Луната ѝ се притече на помощ, огрявайки стотици малки точици — козите. Толкова нависоко нямаше къщи, само кошари.
И най-после я видя: двуетажна, наполовина дървена къща с червен покрив, точно както баща ѝ я бе описал. Нищо чудно, че не бяха могли да се свържат с мадам Бабино. Къщата бе построена така, че да осигурява уединение на стопаните си и да държи чуждите хора надалеч, както и пътеката, водеща до нея. Козите заврещяха, когато тя се появи и нервно се забутаха една в друга. През тук-там затъмнените прозорци се процеждаше светлина, а от комина се виеше струйка дим, изпълвайки въздуха с приятно ухание.
Когато почука, дървената врата се открехна едва, разкривайки само едно око и уста, почти скрита зад сива брада.
— Bonsoir — поздрави Изабел. Зачака възрастният мъж да ѝ отвърне любезно, но той нищо не каза. — Търся мадам Бабино.
— Защо? — попита мъжът подозрително.
— Изпраща ме Жулиен Росиньол.
Възрастният мъж изцъка с език, после вратата се отвори.
Първото, което Изабел забеляза, когато влезе, бе гозбата, която къкреше в голяма черна тенджера, висяща от верига в голямото каменно огнище.
Една жена седеше край голямата издраскана дървена маса в дъното на широката стая с греди под тавана. От мястото, където бе застанала, на Изабел ѝ се стори, че жената е в някакви черни дрипи, но щом възрастният мъж запали газената лампа, видя, че е облечена като мъж:, в груби бричове и ленена риза с кожени ширити на шията. Косата ѝ беше с цвета на железни стружки и тя пушеше цигара.
При все това Изабел позна жената, макар че не я бе виждала от петнайсет години. Припомни си как седи на плажа край Сен-Жан де Люз. Чу смеха ѝ. И как мадам Бабино казва: Един ден ще береш много ядове с тази малка красавица, Мадлен, момчета ще се лепят като пчели на мед по нея, а маман отвръща: Тя е прекалено умна, за да опропасти живота си заради момчетата, нали, малка моя Изабел?
— Обувките ти са покрити с прахоляк.
— Вървях до тук от гарата в Сен-Жан де Люз.
— Интересно. — Жената побутна с обутия си в ботуш крак един стол към нея. — Аз съм Мишлин Бабино. Седни.
— Знам коя си — отвърна Изабел. Не добави нищо повече. В тези времена всяка информация бе опасна. Обменяше се много предпазливо.
— Така ли?
— Аз съм Жулиет Жервез.
— И защо това трябва да ме интересува?
Изабел стрелна нервно с поглед възрастния мъж, който внимателно я наблюдаваше. Не ѝ се нравеше да е с гръб към него, но нямаше избор. Седна срещу жената.
— Искаш ли цигара? Това е син „Галоаз“. Излизат по три франка и една коза, но си струват. — Жената всмукна дълбоко, с наслада от цигарата и издуха синкавия дим. — Защо трябва да ме е грижа коя си?
— Жулиен Росиньол смята, че мога да ти се доверя.
Мадам Бабино дръпна още веднъж от цигарата, после я загаси в тока на ботуша. Пъхна фаса в малкото джобче на ризата.
— Той каза, че съпругата му ти е била близка приятелка. Ти си кръстница на голямата му дъщеря. Той е кръстник на най-малкия ти син.
— Беше. Германците убиха и двамата ми синове на фронта. А съпругът ми загина в последната война.
— Наскоро той ти е писал писма…