— Напоследък пощата е калпава. Какво иска той?
Ето това беше. Най-големият недостатък в плана. Ако мадам Бабино се окаже колаборационист, всичко пропадаше. Изабел си бе представяла този момент хиляди пъти, планирала го бе до най-малката подробност. Беше измислила какво да каже при всеки вариант, за да се предпази.
Сега осъзна цялата глупост на плана, цялата му безполезност. Просто трябваше да рискува.
— Оставих четирима свалени пилота да ме чакат в Урюн. Искам да ги заведа в британското консулство в Испания. Ние се надяваме англичаните да ги изпратят обратно в Англия, за да продължат военните си мисии и да пускат още бомби над Германия.
В тишината, която последва, Изабел чуваше ударите на сърцето си, тиктакането на часовника върху полицата над огнището, врякането на козите в далечината.
— И? — изрече накрая мадам Бабино, толкова тихо, че едва я чу.
— И-и се нуждая от помощта на някой баск да ми помогне да прекося Пиренеите. Жулиен смята, че ти можеш да ми помогнеш.
За пръв път Изабел долови, че е привлякла цялото внимание на жената.
— Доведи Едуардо — нареди мадам Бабино на възрастния мъж, който тутакси скочи на крака. Вратата се хлопна толкова силно, че таванът потрепери.
Жената извади изпушената до половина цигара от джоба си, запали я и запуши мълчаливо, докато изучаваше Изабел.
— Какво… — понечи да попита Изабел.
Жената притисна до устните си пожълтелия от тютюна пръст.
Вратата на къщата рязко се отвори и един мъж нахлу вътре. Изабел успя да зърне само широки рамене, груб конопен плат, лъхна я миризма на алкохол.
Той я сграбчи за ръката, дръпна я от стола и я метна към стената от грапави греди. Тя изохка от болка и се опита да се отскубне, но той я притисна на мястото ѝ и пъхна грубо коляно между краката ѝ.
— Знаеш ли какво правят германците с такива като теб? — прошепна той, лицето му бе толкова близо до нейното, че не можеше да различи чертите му, виждаше само черни очи и гъсти черни мигли. Миришеше на цигари и коняк. — Знаеш ли колко много ще ни платят за теб и твоите пилоти?
Изабел извърна глава, за да избегне вкиснатия му дъх.
— Къде са тези твои пилоти?
Пръстите му се забиха в рамото ѝ.
— Къде са?
— Какви пилоти? — изохка тя.
— Тези, на които помагаш да избягат.
— Не разбирам за какво говориш.
Той изръмжа отново и блъсна главата ѝ в стената.
— Ти помоли да ти помогнем да преведеш пилотите през Пиренеите.
— Аз, една жена, да изкачвам и да прекосявам Пиренеите? Сигурно се шегуваш. Не знам за какво говориш.
— Да не би да казваш, че мадам Бабино лъже?
— Не познавам никаква мадам Бабино. Просто дойдох тук, за да ме упътят. Изгубих се.
Той се усмихна, разкривайки зъби, пожълтели от цигарите.
— Умно момиче — рече и я пусна. — И коленете ѝ хич не омекват.
Мадам Бабино се изправи.
— Браво на нея.
Мъжът отстъпи назад, за да ѝ освободи място.
— Аз съм Едуардо. — Извърна се към по-възрастната жена. — Времето е добро. Тя е жилава. Мъжете могат да спят тук тази нощ. Освен ако не са слабаци, утре ще ги преведа.
— Ще ни преведеш? — попита Изабел. — Ще ни заведеш в Испания?
Едуардо погледна към мадам Бабино, която отмести поглед към Изабел.
— За нас ще бъде огромно удоволствие да ти помогнем, Жулиет. А сега, къде са тези твои пилоти?
Посред нощ мадам Бабино събуди Изабел и я заведе в кухнята, където огънят вече бумтеше в огнището.
— Кафе?
Изабел бе вчесала с пръсти косата си и бе увила шал около главата си.
— Не, merci, то е прекалено ценно.
Възрастната жена ѝ се усмихна.
— Никой не подозира жена на моята възраст за каквото и да било. Това ме прави добра търговка. Ето, вземи. — Тя подаде на Изабел напукана порцеланова чаша, пълна с димящо черно кафе. Истинско кафе.
Изабел обви пръсти около чашата и вдъхна дълбоко познатия, никога-не-го-приемай-за-даденост аромат.
Мадам Бабино седна до нея.
Тя се вгледа в тъмните очи на жената и прочете в тях състрадание, което ѝ напомни за майка ѝ.
— Страхувам се — призна Изабел. За пръв път го казваше на някого.
— И би трябвало. Всички ние би трябвало да се страхуваме.
— Ако нещо се обърка, ще съобщиш ли на Жулиен? Той все още е в Париж. Ако ние… не успеем, кажи му, че славеят не излетя.
Мадам Бабино кимна.
Докато жените седяха там, пилотите един по един влязоха в кухнята. Беше полунощ и никой от тях не изглеждаше бодър. Въпреки това часът на тръгването им бе настъпил.
Мадам Бабино постави на масата самун хляб, гърне с дъхав лавандулов мед и парче мазно козе сирене. Мъжете насядаха по грубите столове, приведоха гърбове над масата и се нахвърлиха лакомо върху храната, като заговориха в един глас.