Вратата се отвори със замах и в стаята нахлу студен въздух. Сухи листа влетяха вътре, затанцуваха над пода, понесоха се като малки черни ръце към камъните в огнището. Пламъците потрепнаха и изтъняха. Вратата се затвори с трясък.
Едуардо стоеше на прага, като мръсен гигант в стаята с нисък таван. Беше типичен баск — с широки рамене и лице, което приличаше на издялано от камък с тъпо длето. Палтото му беше тънко за това студено време и закърпено на толкова много места, че почти не се виждаше цял плат.
Подаде на Изабел чифт обувки, типични за баските, наречени еспадрили, с въжени подметки, подходящи за груб терен.
— Как е времето за това пътуване, Едуардо? — попита мадам Бабино.
— Ще застуди. Не бива да се бавим. — Той свали износената раница от рамото си и я пусна на пода. Обърна се към мъжете: — Това са еспадрили. Те ще са ви от полза. Намерете си подходящия номер. — Изабел застана до мъжете и им преведе.
Пилотите станаха послушно и коленичиха край раницата. Заизваждаха обувките и си ги подаваха един на друг.
— Никои не ми стават — каза Маклийш.
— Ще трябва да се оправиш с това, което има — отсече мадам Бабино. — Съжалявам, но тук не е магазин за обувки.
Когато мъжете събуха ботушите и обуха еспадрилите, Едуардо им каза да се строят в редица. Огледа всеки един поотделно, провери дрехите и багажа им.
— Извадете всичко от джобовете и го оставете тук. Испанците могат да ви арестуват за какво ли не, а нали не искате да избягате от германците само за да се озовете в испански затвор. — Подаде на всеки мях от козя кожа, пълен с вино, и пръчка за ходене, която бе направил от мъхести чворести клони. Когато свърши, тупна всеки толкова силно по гърба, че повечето политнаха напред.
— Пазете мълчание — рече Едуардо. — Винаги.
Те напуснаха къщата и се заизкачваха по неравния терен на козето пасбище. Небето се осветяваше от бледосинята луна.
— Нощта е нашата защита — каза Едуардо. — Нощта, бързината и тишината. — Обърна се и вдигна ръка, за да ги накара да спрат. — Жулиет ще върви най-отзад. Аз ще бъда отпред. Когато аз вървя, вие също ще вървите. В индианска нишка. Без разговори. Никакви. Ще ви е студено, ще измръзнете от студ през тази нощ, ще огладнеете и много скоро ще се изморите. Но ще продължите да вървите.
Едуардо обърна гръб на мъжете и пое нагоре по хълма.
Изабел мигом усети студа; хапеше откритото ѝ лице и проникваше през шевовете на вълненото ѝ палто. Тя стисна с облечената в ръкавица ръка краищата на яката и закрачи по дългата пътека нагоре по тревистия хълм.
Някъде към три часа призори теренът стана по-стръмен и вече не вървяха, а се катереха, луната се скри зад невидимите облаци и едва-едва просветваше, оставяйки ги в почти непрогледен мрак. Изабел чуваше тежкото дишане на мъжете пред нея. Знаеше, че са измръзнали; повечето нямаха подходящи дрехи за този среднощен студ, а на малцина от тях обувките прилягаха точно. Клонки пукаха под краката им, камъни хвърчаха настрани, трополейки като капки дъжд върху ламаринен покрив, докато се свличаха по стръмния планински склон. Първите спазми на глада присвиха празния ѝ стомах.
Започна да вали. Откъм долината отдолу се изви остър вятър, заплющя върху индианската нишка. Превърна дъжда в ледени късчета, жилещи откритата им кожа. Изабел започна да трепери неконтролируемо, дъхът ѝ излизаше на дълги накъсани хрипове, но продължи да се катери. Нагоре, нагоре, нагоре, отвъд дърветата.
Отпред някой изскимтя и падна тежко. Изабел не можеше да види кой беше; нощта ги бе обвила в тъмния си покров. Мъжът пред нея спря; тя се блъсна в гърба му, когато той се препъна настрани, падна върху голям камък и изруга.
— Не спирай, човече — подкани го Изабел, опитвайки се да звучи бодро.
Изкачваха се, докато Изабел не започна да се охка на всяка крачка, но Едуардо не им позволи да отдъхнат. Спря само за да се увери, че те все още го следват, и после отново пое, катерейки скалистия склон като коза.
Краката на Изабел пламтяха, пронизвани от остри болки, и дори с еспадрилите ѝ излязоха пришки. Всяка крачка се превърна в мъчение, в изпитание на волята.
Минаха безброй часове. Изабел остана без дъх, нямаше сили да отрони нито дума, за да поиска вода, но знаеше, че и без това Едуардо нямаше да ѝ обърне внимание. Чу Маклийш пред нея да стене и проклина всеки път, когато се подхлъзне, изнемогвайки от болката заради пришките, които тя знаеше, че превръщат стъпалата му в кървящи рани.