Повече не различаваше пътеката. Просто се влачеше напред, с мъка удържайки клепачите си отворени.
Наведе се срещу вятъра, придърпа шала върху носа и устата си и продължи да върви. Дъхът ѝ, излизащ на пресекулки, стопляше шала. Платът овлажня, сетне замръзна в корави, ледени гънки.
— Тук. — Бумтящият глас на Едуардо достигна до нея през тъмнината. Те се бяха изкачили толкова високо в планината, че наоколо със сигурност нямаше германски или испански патрули. На тази височина рискът за живота им идваше от природните стихии.
Изабел се свлече на купчина, приземявайки се толкова тежко върху парче остър камък, че извика от болка, но беше твърде изтощена, за да я е грижа.
Маклийш се стовари до нея.
— Мили боже! — простена и се наклони напред. Тя го сграбчи за ръката и го задържа на място, когато започна да се плъзга надолу.
Последва какофония от гласове: Слава богу… дяволски навреме… а сетне чу тела да тупват на земята. Строполиха се като един, сякаш краката им повече не можеха да ги държат.
— Не тук — рече Едуардо. — В колибата на козаря. Ето там.
Изабел се изправи с мъка. Застанала най-отзад, тя зачака, треперейки, обгърнала се с ръце, за да запази топлината на тялото си, но не ѝ бе останала и капчица. Имаше чувството, че се е превърнала в късче лед, трошливо и студено. Разсъдъкът ѝ се бореше с вцепенението, заплашващо да я превземе. Трябваше да разтърси глава, за да проясни мислите си.
Чу стъпки. Знаеше, че Едуардо е застанал до нея в мрака, докато леденият дъжд биеше по лицата им.
— Добре ли си? — попита той.
— Здравата съм измръзнала. Страх ме е да погледна краката си.
— Пришки?
— С големината на супени чинии, сигурна съм. Не мога да определя дали обувките ми са подгизнали от дъжда, или кръвта се е просмукала в плата.
Тя усети как сълзите запариха в очите ѝ и тутакси замръзнаха, слепвайки миглите ѝ.
Едуардо я улови за ръката и я поведе към колибата на козаря, където запали огън. Ледът в косата ѝ се разтопи и водата закапа по пода, събра се в локва в краката ѝ. Тя наблюдаваше как останалите мъже се свлякоха един по един край грубите дървени стени, докато сваляха раниците в скута си и започваха трескаво да ровят за храна в тях. Маклийш ѝ махна да отиде при него.
Изабел си проправи път между летците и се стовари до Маклийш. В последвалото мълчание, заслушана в мляскането, оригването и въздишките на мъжете край нея, тя изяде сиренето и ябълките, които беше донесла.
Не помнеше кога е заспала. В една минута беше будна и ядеше това, което се смяташе за вечеря в планината, а в следващата Едуардо отново ги будеше. Сивкава светлина бе полепнала по мръсния прозорец на колибата. Те бяха спали през целия ден и водачът им ги бе събудил през късния следобед.
Едуардо запали огъня, свари в една тенджера нещо като кафе и им подаде да пият. Закуската се състоеше от сух хляб и твърдо сирене — добра храна, но недостатъчна, за да засити глада, който все още глождеше стомасите им след вчерашния ден.
Едуардо излезе на кратка обиколка, катерейки се като пъргав планински козел по заскрежената глинеста, предателски хлъзгава пътека.
Изабел излезе последна от колибата. Огледа пътеката. Сиви облаци забулваха върховете и снежинки затрупваха света наоколо, докато вече не се чуваше никакъв земен звук освен тяхното дихание. Мъжете изчезнаха пред нея, превръщайки се в малки черни точици сред безкрайната белота. Тя се гмурна в студа, катерейки се неуморно, като следваше мъжа пред себе си. Той беше всичко, което можеше да види през снежната пелена.
Темпото на Едуардо беше убийствено. Той се катереше по виещата се пътека, без да спре, очевидно нехаещ за хапещия, изгарящ студ, превръщащ всяко дихание в огън, експлодиращ в дробовете. Изабел се задъха, но продължи да върви, окуражавайки мъжете, когато започнаха да изостават, придумваше ги, дразнеше ги, подтикваше ги да вървят напред.
Когато отново се смрачи, тя удвои усилията си да поддържа духа им. Въпреки че ѝ се повдигаше от умора и изгаряше от жажда, Изабел продължаваше да върви. Ако някой от групата се отдалечеше само на няколко крачки от човека пред него, можеше завинаги да бъде изгубен в тази ледена тъмнина. Да се отклониш само на метри от пътеката, бе равносилно на смърт.
Тя продължи да се препъва в нощта.
Някой рухна пред нея, издавайки скимтящ звук. Изабел се втурна напред и откри един от канадските пилоти, паднал на колене, дъхът му бе накъсан и хриплив, мустаците му бяха замръзнали.
— Край с мен, кукличке — изхъхри той, опитвайки се да се усмихне.