Изабел се свлече до него и усети как задните ѝ части мигом замръзнаха.
— Ти си Теди, нали?
— Улучи. Виж. Свършен съм. Просто продължи напред.
— Имаш ли жена, Теди, някое момиче, което те чака у дома, в Канада?
Не можеше да види лицето му, но чу как той пое остро дъх при въпроса ѝ.
— Не играеш честно, кукличке.
— Когато всичко е на живот и смърт, няма честна игра, Теди. Как се казва тя?
— Алис.
— Изправи се на крака заради Алис, Теди.
Тя го чу да премества тежестта си, краката му се размърдаха. Изабел се наклони към него, за да се облегне на нея, докато той се изправяше.
— Добре, тогава — промълви мъжът, треперейки от студ.
Тя го пусна, чу го как поема напред.
После въздъхна тежко, потръпвайки от облекчение. Гладът ръфаше стомаха ѝ. Преглътна сухо, копнееше да спрат само за минута. Вместо това тя се взря в мъжете пред себе си и продължи да върви. Разсъдъкът ѝ отново се замъгли, мислите ѝ се размътиха. Можеше да мисли единствено за тази крачка, после за следващата, за следващата.
Някъде на зазоряване снегът се обърна на дъжд, превръщайки вълнените им палта в подгизнали тежести. Изабел не бе забелязала кога са започнали да слизат надолу. Единствената разлика бе, че мъжете падаха, подхлъзваха се върху мокрите камъни, свличаха се надолу по опасния планински сипей. Нямаше начин да ги спре; просто ги гледаше как падат, после им помагаше да се изправят на крака, когато внезапно се спрат. Видимостта беше толкова лоша, че те постоянно се страхуваха да не изгубят от поглед човека пред тях или да не излетят от пътеката.
Когато се развидели, Едуардо спря и посочи зейналата черна паст на една пещера, скътана в планинския склон. Мъжете се събраха вътре, пъхтейки, докато сядаха и протягаха нозе. Изабел чу да отварят раниците, ровейки за последните остатъци храна. Някъде дълбоко в пещерата притича животно, драскайки леко с нокти по отъпканата пръст на пода.
Изабел последва мъжете вътре; от каменните стени, покрити с влага и кал, висяха коренища. Едуардо коленичи и стъкми малък огън, като използва мъха, който бе събрал сутринта и натъпкал в колана на панталона си.
— Яжте и спете — нареди той, когато пламъците затанцуваха. — Утре е последната отсечка. — Протегна се към кожения мях, отпи жадно, сетне излезе от пещерата.
Мокрите дървета пращяха и пукотът им отекваше като изстрели в пещерата, но Изабел — и мъжете — бяха толкова изтощени, че дори нямаха сили да потреперят. Изабел седна до Маклийш и се облегна уморено на него.
— Ти си чудо — пророни той приглушено.
— Казвали са ми, че не мога да вземам мъдри решения. Това може да е доказателство. — Тя потръпна, не знаеше дали от студ, или изтощение.
— Глупава, но храбра — рече той с усмивка.
Изабел бе благодарна за разговора.
— Това съм аз.
— Не мисля, че ти благодарих както трябва… задето ме спаси.
— Не мисля, че още съм те спасила, Торънс.
— Казвай ми Тори — рече той. — Всичките ми приятели ме наричат така.
Той каза още нещо — за някакво момиче, което май го чакало в Ипсуич — ала тя беше прекалено скапана, за да го чуе.
Когато се събуди, валеше.
— Глупости — заяви един от мъжете. — Просто ръми.
Едуардо стоеше пред пещерата, силните му крака бяха леко разкрачени, а лицето и косата му — мокри от дъжда, който той, изглежда, изобщо не забелязваше. Зад него се стелеше мрак.
Летците отвориха раниците. Вече нямаше нужда да им се казва да ядат; знаеха какво следва. Когато ти позволят, спираш, пиеш, ядеш, спиш и все в този порядък. Когато те събудят, ядеш, пиеш, изправяш се на крака, без значение колко те боли.
Когато станаха, стенание премина през мъжете. Неколцина изругаха. Навън беше дъждовна, безлунна нощ. Пълен мрак.
Те бяха преминали хребета на планината — миналата нощ се бяха изкачили на хиляда метра височина — и бяха изминали наполовина пътя от другата страна, но времето се влошаваше.
Когато Изабел излезе от пещерата, мокрите клони я пернаха през лицето. Тя ги отблъсна с облечената в ръкавица ръка и продължи да върви. Пръчката ѝ за ходене думтеше при всяка крачка. От дъжда глината бе станала хлъзгава като лед, мътни кални ручеи се стичаха край тях. Изабел чуваше ръмженето на мъжете пред нея. Влачеше се напред с покрити с пришки, изгарящи от болка ходила. Темпото, наложено от Едуардо, беше убийствено тежко. Нищо не можеше да го спре или забави и пилотите със сетни сили се стараеха да не изостават.
— Вижте — чу тя как някой извика.
В далечината примигваха светлини, паяжина от бели точки прозираше в мрака.