— Испания — каза Едуардо.
Гледката вдъхна нови сили на групата. Те продължиха, потрепвайки с пръчките, краката им стъпваха по-уверено върху все по-равния терен.
Колко часа бяха изминали? Пет? Шест? Тя не знаеше. Достатъчно, за да отмалеят краката ѝ от болка, целият ѝ гръб бе скован. Постоянно плюеше дъждовна вода, бършеше капките от очите си, а празнината в стомаха ѝ беше като побеснял звяр. На хоризонта започна да се появява бледата дрезгавина на новия ден — бледолилава ивица, после розова, после жълта, докато Изабел криволичеше надолу по пътеката. Болката в краката ѝ бе толкова непоносима, че тя стисна зъби, за да не закрещи.
Когато нощта се спусна за четвърти път, Изабел бе изгубила представа за време и място. Нямаше представа къде се намират, нито още колко дълго ще продължи тази агония. Мислите ѝ се бяха свили до една-единствена молитва, блуждаеха в ума ѝ, в ритъм с всяка мъчителна крачка. Консулството, консулството, консулството.
— Стоп! — заповяда Едуардо и вдигна ръка.
Изабел се препъна в Маклийш. Бузите му бяха яркочервени от студа, устните напукани, а дишането — учестено.
Недалеч, отвъд неясните очертания на зеленеещите хълмове, тя видя войнишки патрул в светлозелени униформи.
Първата ѝ мисъл бе: Ние сме в Испания, после Едуардо ги бутна зад редицата от дървета.
Останаха скрити там за дълго, после отново поеха.
След часове тя чу шума на течаща вода. Бяха приближили реката и бученето ѝ заглушаваше всичко останало.
Най-накрая Едуардо спря и събра всички около себе си. Той стоеше в локва кал, еспадрилите му не се виждаха в тинята. Зад него се извисяваше стръмна скала от сив гранит, по която растяха няколко тънки, източени дървета, въпреки законите на гравитацията. Храсти се простираха като метални решетки около страховитите сиви скали.
— Ще се крием тук, докато се стъмни — каза Едуардо. — Зад онзи хребет е реката Бидасоа. На отсрещния ѝ бряг е Испания. Ние сме близо — но това не е достатъчно. Между реката и вашата свобода има патрули с кучета. Тези патрули стрелят по всичко, което се движи. Не мърдайте.
Изабел изпрати с поглед Едуардо, който се отдалечи от групата. Когато баскът изчезна, тя и мъжете приседнаха на пети зад гигантските скали, скътани зад падналите дървета.
Дъждът продължи да се лее с часове около тях, превръщайки калта под краката им в тресавище. Изабел потрепери, сви коленете до гърдите и затвори очи. Колкото и да бе невероятно, от изтощение тя потъна в дълбок, непробуден сън, който свърши прекалено бързо.
В полунощ Едуардо я събуди.
Първото, което Изабел забеляза, когато отвори очи, бе, че дъждът е спрял. Небето над главата ѝ бе осеяно със звезди. Тя се изправи уморено на крака и тутакси потръпна от болка. Можеше само да си представи колко много страдат мъжете — тя поне имаше късмет да си намери обувки по мярка.
Под прикритието на нощта те отново поеха, тътенът на реката заглушаваше стъпките им.
Изведнъж се озоваха там, застанали сред дърветата, в края на дълбоката клисура. Под тях водата се пенеше и бушуваше, обливайки с пръски каменистите брегове.
Едуардо ги събра накуп.
— Не можем да преплуваме реката, от дъжда водата е придошла и ще ни погълне. Последвайте ме.
Бяха вървели покрай брега два или три километра, когато Едуардо отново ги спря. Тя чу скърцащ звук, сякаш навързани една за друга лодки се надигат от прииждащия прилив, съпроводен от време на време от потракване.
Отначало не се виждаше нищо. После ярък бял лъч от прожектор проблесна над белите гребени на речните вълни и освети въжения мост, свързващ тази страна на клисурата с отсрещния бряг. Наблизо имаше испански граничен контролно-пропускателен пункт, с часовои, патрулиращи напред-назад.
— Света Дево! — възкликна един от пилотите.
— Майната му! — изруга друг.
Изабел се присъедини към мъжете, клекнали зад храстите, където чакаха, наблюдавайки как лъчът на прожектора кръстосва реката.
Минаваше два след полунощ, когато Едуардо най-после кимна. От другата страна на клисурата не се забелязваше никакво движение. Ако късметът не им изневери — или ако изобщо имаха такъв — часовоите бяха заспали на постовете си.
— Да вървим — прошепна техният водач, подканяйки мъжете да се изправят на крака. Поведе ги към началото на моста — паянтова конструкция с въжета от двете страни, с дъсчен под, през чиито пролуки се виждаха белите ивици на речния бързей. Няколко от дъските липсваха. Мостът се люлееше от вятъра, стенеше и проскърцваше.
Изабел погледна към мъжете, повечето бяха пребледнели като призраци.