— Гаетан — промълви тихо, със съблазнителна нотка в гласа, приканвайки го да излезе от укритието си, опитвайки се да го улови. — Следиш ме от месеци. Защо?
Нищо. Единственият ответ бе тишината на вятъра, хапещ и студен.
— Ела тук — помоли се тя, накланяйки глава.
Отново нищо.
— Сега кой не е готов? — попита тя. Тази тишина ѝ причиняваше болка, но тя я разбираше. От рисковете, които поемаха, любовта навярно бе най-опасният от всички.
Или може би грешеше и той не беше тук, никога не е бил, не я е наблюдавал, не я е очаквал. Може би тя беше просто едно глупаво момиче, застанало само на пустата улица, копнеещо за мъж, който не го искаше.
Не.
Той беше там.
Тази зима беше още по-лоша от предишната. Гневният Бог наказваше Европа с ледени небеса и обилен сняг, ден след ден. Студът бе жестоко допълнение в един свят, мрачен и опустошен.
Кариво, като толкова много градчета в Окупираната зона, се бе превърнал в остров на отчаянието, изолиран от всичко. До селата почти не достигаха вести за това, което ставаше в света около тях, а и никой нямаше време да се рови из пропагандните прокламации, за да търси истината, когато оцеляването изискваше толкова много усилия. Знаеха единствено, че нацистите бяха по-гневни, по-зли, след като американците се присъединиха към войната.
В една мрачна и мразовита ранна утрин, в началото на февруари 1942, когато голите клони на дърветата се чупеха, а стъклата на прозорците приличаха на напукан лед на замръзнало езеро, Виан се събуди рано и се втренчи в скосения таван на спалнята си. Пронизваща болка пулсираше в слепоочията ѝ. Цялата бе плувнала в пот и всичко я болеше. Когато си пое дъх, той изгори дробовете ѝ и тя се закашля.
Мисълта да стане от леглото никак не я привличаше, но още по-малко ѝ се искаше да умре от глад. Все по-често през тази зима купоните за храна бяха безполезни; просто нямаше храна, която да се купи, нито обувки, платове или кожа. Виан повече нямаше дърва за печката, нито пари да плаща за електричество. С оскъдния газ обикновеното къпане се бе превърнало в мъчение. Двете със Софи спяха сгушени една до друга като палета, под планина от юргани и одеяла. През изминалите няколко месеца Виан бе започнала да гори всяка дървена вещ и да продава ценностите си.
Сега беше навлечена с всички дрехи, които имаше — вълнен панталон, бельо, което сама си бе оплела, стар вълнен пуловер, шал около врата и въпреки това се разтрепери, когато стана от леглото. Грабна вълнената пола и я нахлузи върху панталона. През тази зима толкова много бе отслабнала, че трябваше да я забожда с топлийки на талията. Кашляйки, слезе долу. Дъхът ѝ образуваше във въздуха бели облачета, които тутакси изчезваха. Тя мина, куцукайки, покрай вратата на стаята за гости.
Капитанът бе заминал и отсъстваше от седмици. Колкото и да не ѝ се искаше да го признае, през тези дни отсъствието му беше много по-лошо, отколкото присъствието му. Поне докато беше тук, имаха храна на масата и огън в камината. Той не ѝ позволяваше да оставя къщата студена. Виан ядеше колкото можеше по-малко от храната, която Бек носеше — казваше си, че е длъжна да гладува — но коя майка би оставила детето си да страда? Трябваше ли Виан да остави Софи да умре от глад, за да докаже лоялността си към Франция?
В тъмнината тя надяна още един чифт скъсани чорапи върху двата чифта, които вече бе обула. После се уви в едно одеяло и сложи ръкавиците с един пръст, които наскоро бе изплела от старото бебешко одеяло на Софи.
В леденостудената кухня със заскрежени прозорци тя запали газената лампа и я изнесе навън, като се движеше бавно, дишайки тежко, докато изкачваше хлъзгавия заледен баир към хамбара. Два пъти се подхлъзна и падна върху замръзналата трева.
Желязната дръжка на хамбара беше изгарящо студена дори през дебелите ръкавици. Облегна се с цялата си тежест върху вратата, за да я отвори. Вътре остави лампата. Идеята да премести колата беше почти невъзможна при сегашното ѝ отслабнало състояние.
Пое дълбоко и мъчително дъх, събра сили и отиде до колата. Премести скоростния лост на нулево положение, после се наведе към бронята и тласна с всички сили. Колата бавно се помръдна напред, сякаш се колебаеше.
Когато капакът на пода се показа, тя го вдигна, взе газената лампа и слезе бавно по стълбата. През дългите мрачни месеци след уволнението ѝ и след като парите свършиха, тя бе продала семейните ценности една по една: една картина, за да нахрани зайците и пилетата през зимата, сервиза за чай от лиможки порцелан за чувал брашно, сребърните прибори за сол и пипер за две мършави кокошки.