Отвори кутията с бижута на маман и се взря в подложката от синьо кадифе. До неотдавна тук имаше доста ефектни, но не много скъпи украшения, както и няколко по-ценни. Обици, изящна сребърна гривна, ръчно кована брошка с рубини. Сега бяха останали само перлите.
Виан свали едната ръкавица и се пресегна към перлите, взе ги в дланта си. Те засияха на светлината, гладки като кожата на млада жена.
Те бяха последната връзка с майка ѝ — и с фамилното наследство.
Сега Софи нямаше да ги носи на сватбения си ден, нито щеше да ги предаде на дъщерите си.
— Но тя ще има какво да яде през зимата — каза Виан. Не беше сигурна дали гласът ѝ пресекна от мъка, тъга или облекчение. Беше късметлийка, че имаше какво да продаде.
Сведе поглед към перлите, усети тежестта в дланта си, начина, по който изсмукваха топлината от пръстите ѝ в седефения си овал. За частица от секундата ги видя как заискриха. После решително сложи ръкавицата и се изкачи обратно по стълбата.
Изминаха още три седмици в сковаващ студ, без никаква вест от Бек. В една мразовита късна февруарска утрин Виан се събуди с пулсираща болка и треска. Кашляйки, тя се измъкна от леглото и потрепери, докато бавно вдигаше одеялото от леглото. Загърна го около себе си, но и това не помогна. Продължаваше да трепери неконтролируемо, въпреки че бе облякла панталон, два пуловера и три чифта чорапи. Отвън вятърът фучеше свирепо, блъскаше капаците, тресеше заледените стъкла под тъмните платна върху прозорците.
Тя се зае с ежедневната работа, опитвайки се да не диша прекалено надълбоко, за да не се задави от раздиращата кашлица. С измръзнали ходила, пронизвани на всяка стъпка от остра болка, тя приготви оскъдна закуска на Софи от рядка царевична каша. Двете излязоха навън сред неспирно сипещия се сняг.
Мълчаливо се запътиха бавно към града. Снегът не спираше, затрупваше шосето пред тях, покриваше дърветата.
Църквата бе разположена върху малко, издадено парче земя в края на града, граничещо от едната страна с реката, от другата — с варовиковата ограда на старото абатство.
— Маман, добре ли си?
Виан отново се приведе напред. Стисна ръката на дъщеря си, но не усети нищо, освен допира на една вълнена ръкавица върху друга. Дъхът заседна в дробовете ѝ, прогори ги.
— Добре съм.
— Трябваше да закусиш.
— Не бях гладна — отвърна Виан.
— Ха — изсумтя Софи, влачейки крака през снежната преспа.
Виан поведе Софи към църквата. Вътре беше достатъчно топло, за да не виждат дъха си. Нефът се извиваше грациозно нагоре, като две ръце, сплетени в молитва, поддържан от елегантни дървени греди. Изписаните стъкла на прозорците проблясваха като цветен калейдоскоп. Повечето от пейките бяха заети, но никой не говореше, не и в толкова мразовит ден, в сурова зима като тази.
Камбаните на църквата удариха и звънът им отекна в нефа, големите врати се затвориха с трясък, угасявайки и малкото дневна светлина, проникваща през снежната пелена.
Отец Жозеф, приветливият стар свещеник, който бе ръководил църквата през целия живот на Виан, пристъпи към амвона.
— Днес ще се помолим за нашите мъже, които отсъстват. Ще се помолим тази война да свърши по-скоро… и ще се помолим Бог да ни даде сили да устоим на нашия враг и да останем верни на себе си.
Това не беше проповедта, която Виан искаше да чуе. Тя беше дошла в църквата — въпреки студа — за да получи утеха от проповедта на свещеника в тази неделна утрин, да бъде вдъхновена от думи като „чест“, „отговорност“ и „лоялност“. Но днес тези идеали бяха далеч, много далеч. Как можеш да останеш верен на идеалите, когато си болен, гладуваш и студуваш? Как можеше тя да гледа съседите си в очите, когато приемаше храна от врага, макар и в толкова малки количества? Другите бяха по-гладни.
Виан бе толкова дълбоко потънала в мисли, че в първия момент не осъзна, че службата е свършила. Седеше на пейката и изведнъж ѝ се зави свят, когато множеството около нея се раздвижи. Вкопчи се в скамейката за опора.
— Маман?
— Добре съм.
Енориаршите — повечето жени — се изнизваха покрай тях по пътеката отляво. Всички изглеждаха изнемощели, слаби и безкрайно уморени, както се чувстваше и тя, увити във вълнени дрехи и вестници.
Софи улови ръката на майка си и я поведе към широко отворените двойни врати. На прага Виан се спря, трепереща, раздирана от кашлица. Не искаше отново да излиза в студения побелял свят навън.
Тя пристъпи прага (през който Антоан я бе пренесъл на сватбения им ден… не, това беше прага на „Льо Жарден“; чувстваше се объркана) и виелицата я посрещна. Виан задържа дебелия плетен шал около главата си, притискайки го по-близо към гърлото. Приведена напред, за да се пази от вятъра, тя се затътри през мокрия лепкав сняг.