Когато стигна до счупената порта на двора си, жената дишаше тежко и кашляше силно. Заобиколи покрития със сняг мотоциклет с автоматите в коша и влезе в овощната градина от оголени дървета. Той се е върнал, помисли си тя уморено; сега Софи ще има какво да яде… Почти бе стигнала до входната врата, когато усети, че започва да пада.
— Маман!
Чу гласа на Софи, долови страха в него, каза си: аз я плаша, и съжали за това, но краката ѝ бяха прекалено слаби, за да я удържат, беше уморена… толкова уморена…
Някъде отдалеч чу трясък на отваряща се врата, писъка на дъщеря си: хер капитан!, последван от трополенето на ботуши по дървения под.
Тя се строполи на земята, главата и се удари в покритото със сняг стъпало и остана да лежи там. В главата ѝ се мярна мисълта: ще почина малко, а после ще стана и ще приготвя обяд на Софи… но от какво?
Следващото, което почувства, беше как плува, не, може би лети. Не можеше да повдигне клепачи — беше толкова уморена, а болка цепеше главата ѝ — но усети, че се движи, че се люлее. Антоан, ти ли си? Ти ли ме носиш?
— Отвори вратата — каза някой, последва удар на дърво о дърво и: — Аз ще сваля палтото ѝ. Върви да извикаш мадам Дьо Шамплен, Софи.
Виан усети, че я слагат да легне върху нещо меко. Легло.
Навлажни напуканите си сухи устни и се опита да отвори очи. Бяха нужни два опита и огромни усилия. Когато най-после успя, зрението ѝ бе замъглено.
Капитан Бек седеше до нея на леглото, в спалнята ѝ. Държеше ръката ѝ и се наклони към нея, приближи лице към нейното.
— Мадам?
Тя усети топлия му дъх върху лицето си.
— Виан! — извика Рашел, нахлувайки в стаята.
Капитан Бек мигом се изправи на крака.
— Тя припадна в снега, мадам, и удари главата си в стъпалото. Донесох я тук.
— Благодарна съм ви — кимна Рашел. — Сега аз ще се погрижа за нея, хер капитан.
Бек не помръдна.
— Тя не се храни — рече сковано. — Цялата храна отива за Софи. Наблюдавал съм я.
— Това означава да си майка по време на война, хер капитан. А сега… ако ме извините… — Тя мина покрай него и седна на леглото до приятелката си. Той остана още минута, видимо смутен, после излезе от стаята. — Значи, даваш всичко на Софи — рече Рашел тихо, милвайки влажната коса на Виан.
— Какво друго мога да направя? — попита Виан.
— Да не умреш — отвърна Рашел. — Софи има нужда от теб.
Виан въздъхна тежко и затвори очи. Потъна в дълбок сън и засънува, че лежи върху меката пръст на безкрайно черно поле, ширнало се във всички посоки. Чуваше хора да я викат от тъмнината, да вървят към нея, но нямаше желание да помръдне; само спеше, спеше, спеше. Когато се събуди, се намери да лежи върху дивана във всекидневната на къщата си, а недалеч в огнището бумтеше огън.
Тя се надигна бавно, чувствайки се слаба и нестабилна.
— Софи?
Вратата на стаята за гости се отвори и се появи капитан Бек. Беше облечен в бархетна пижама, вълнена жилетка и с високите до коляното ботуши.
— Bonsoir, мадам — усмихна се той. — Радвам се, че се събудихте.
Тя беше с вълнен панталон, два пуловера, чорапи и плетена шапка. Кой я бе облякъл?
— Колко дълго съм спала?
— Само един ден.
Той мина покрай нея и влезе в кухнята. Миг по-късно се върна с чаша горещо café au lait, резен синьо сирене, парче шунка и къшей хляб. Не каза нищо, остави храната на масата до нея.
Тя я погледна, стомахът ѝ болезнено изкурка. После вдигна очи към капитана.
— Ударихте си главата и можеше да умрете.
Виан докосна челото и напипа болезнената подутина.
— Какво ще стане със Софи, ако умрете? — попита той. — Помислили ли сте за това?
— Нямаше ви толкова дълго. Храната не стигаше за двете ни.
— Яжте — подкани я той, втренчен в нея.
Тя не искаше да отвръща очи. Срамуваше се от облекчението, което изпитваше от завръщането му. Когато най-сетне го стори, когато отмести поглед встрани, видя храната.
Виан се протегна, взе чинията в ръце, приближи я към себе си. Уханието на солената пушена шунка, примесено със силната миризма на сиренето, я опияни, надделя над добрите ѝ намерения, изкушението бе толкова неустоимо, че не ѝ остави избор.
В началото на март 1942 г. пролетта все още бе далеч. Миналата нощ съюзниците ожесточено бяха бомбардирали завода на „Рено“ в Булон-Биянкур, избивайки стотици в предградията на Париж. Това изнерви и развълнува парижаните, включително и Изабел. Американците влязоха във войната със свирепа решителност; въздушните нападения се превърнаха в ежедневие.