— Благодаря, че си дошъл чак до Чарлстън да ме доведеш, Джеймс. Да тръгваме. — Едва успя да се намести на седалката и каретата потегли.
Когато Джеймс зави по дългата алея, водеща към имението Хартхейвън, мракът вече беше паднал над земята. В дъното на пътя между големите дъбове светлините на къщата блещукаха гостоприемно. Скоро каретата спря пред стълбището и Раелин зърна Брандън, забързал се по верандата, за да ги посрещне.
— Радвам се, че успя да дойдеш — рече той, когато й помогна да слезе. Изглеждаше видимо облекчен, че я вижда. Поведе я към верандата под ръка. — Хедър сподели с мен, че те чувствала съвсем като сестра, както ние с Джеф сме братя. Наумила си е, че трябва да си до леглото й, и толкоз. — Той тихо се засмя, но смехът му не беше безгрижен. — Казах на Джеймс, ако се наложи, дори да те завлече насила в каретата, но той само се засмя и каза, че ще те доведе, без да му се налага да стига до насилие.
— Хедър не е в опасност, нали? — тревожно попита Раелин и вдигна очи към Брандън.
— Хати казва, че всичко било нормално — отвърна той, но в кратката пауза, преди да продължи, тежко въздъхна. — Само че това „нормално“ може да значи хиляди неща, затова и не ме успокои особено.
Когато влязоха в господарската спалня, Хедър тъкмо имаше болезнена контракция. Дори и така, тя все пак успя да удостои с една измъчена усмивка новодошлата. Когато най-сетне болката отмина, отпусна глава на възглавницата и докато успокояваше дъха си, им се усмихна сърдечно. Въпреки хладното време косата й бе влажна и капчици пот лъщяха по лицето й. Сякаш забравила болката, протегна ръка към Раелин да се приближи.
— Съжалявам, че не можах да те посрещна както трябва, но това бебче явно настоява за цялото ми внимание. Болките започнаха преди няколко часа, та се надявам, че надали ще трябва още дълго да се мъча, докато родя.
Раелин стисна нежната й ръка и успя несигурно да се усмихне.
— Джеймс здравата се бе разбързал да ме доведе. Не помня някога да съм се возила с по-главоломна скорост.
Хедър простена с преувеличено съжаление.
— Не исках да ти изкарва ума чак дотолкова, скъпа. Щях да чакам и още половин час, ако трябва.
— Само че бебето можеше и да не чака толкова — прекъсна я мъжът й и се приближи от другата страна на леглото. Настани се до жена си и улови свободната й ръка. — Пък и честно да си кажа, и аз самият не знам още колко мога да издържа.
Хедър и Раелин се засмяха на белите му кахъри, после жена му с любов го погали по ръката.
— Ще се справиш, скъпи!
— Не ми е лесно, особено като знам, че обещах да стоя с теб до края — призна Брандън. — Като се сетя за това, и коленете ми се разтреперват.
— Идеята беше твоя, не моя — мило го сгълча Хедър. — Мога да се справя и без теб.
Брандън нежно положи ръка върху корема й.
— Кой е отговорен за това бебче?
— И двамата — призна с усмивка тя.
— Тогава и двамата ще стоим тук, докато се роди — увери я той и нежно целуна ръката й. — А сега ми кажи, скъпа, как се чувстваш в момента?
— Чудесно — увери го Хедър и прокара пръсти през неговите. Вдигна очи към лицето му и го огледа с искрена загриженост. Ами ти?
На вратата се почука и когато Брандън отвори, млада чернокожа жена тихо извести:
— Господин Джефри е долу, сър. Тъкмо пристигна.
— Благодаря, Мелъди. Кажи му, че веднага слизам.
Брандън затвори вратата и когато се обърна, откри, че Раелин се е втренчила в него. Стори му се някак неуверена, но нямаше представа как да я успокои. Затова и неловко сви рамене.
— Сигурно Фаръл му е казал.
— Пратил е човек чак в Оукли?
— Не, в къщата му в Чарлс… — Брандън рязко замълча, осъзнал гафа си. Но като видя объркването на Раелин, реши да й даде някакво обяснение, без да изкривява много истината. Джеф напоследък е много зает в корабната компания. Не искаше да язди всеки ден чак от Оукли, затова нае къщата на един свой приятел в града.
Раелин понечи да каже нещо, но не можа — едва се сдържаше да не заплаче. Тъй като Оукли бе на около час път от Чарлстън, тя се беше утешавала с мисълта, че мъжът й няма време да дойде да я види заради многото си задължения. Но ако през цялото време е бил в града, значи умишлено я е отбягвал.
Едва се сдържаше да не избухне в сълзи, затова много внимателно прочисти гърло и се осмели да попита:
— Отдавна ли е там?
— Не съм много сигурен колко време стана. Две-три седмици, струва ми се. — И Брандън не излъга. С грижите около Хедър, почти нямаше време да мисли за друго.
— Брандън! — повика го Хедър от леглото.
— Да, любов моя? — Отиде до леглото й, благодарен, че се измъква от неприятната ситуация.