Само след миг Хедър отново се сгърчи от болка и напъните й започнаха. Главичката на бебето най-сетне се показа и скоро се разнесе един доста тих, но гневен писък, който предизвика смеха на всички околни.
— Няма силата, с която ревеше мистър Бо — отбеляза Хати с беззъба усмивка. — Това бебче ми звучи повече като изящна малка госпожичка. Ей сегичка и вий, госпожо Хедър, ще видите малката си дъщеричка.
Главата на Хедър отново се откъсна от възглавницата, докато се бореше с последните болки на раждането. Не след дълго тъмнокожата жена се разсмя щастливо.
— Ей я на, нали ви казвах! Чудесна чернокоса дъщеричка. Истинска красавица!
— О, наистина! — съгласи се Раелин със смях. Внезапно се почувства така, сякаш сърцето й ще полети.
Хати постави пищящото бебче върху гърдите на майка му. Впечатлен от чудото на раждането, на което току-що бе станал свидетел, Брандън промуши пръсти в миниатюрното, все още кърваво юмруче на новородената си дъщеричка и бебето моментално спря да плаче и започна да издава някакви звуци, сякаш суче.
— Е, знаем какво ще иска съвсем скоро малката ни хубавица — засмяно рече таткото.
Хати отнесе новороденото до ъгъла на стаята, където го изкъпа и пови. След минутка момиченцето бе предадено в прегръдките на майка му.
— Прелестна е! — гордо отбеляза Раелин.
Хедър погледна мъничкото сбръчкано личице и се разсмя.
— Само една любяща леля би казала подобно мило нещо.
Брандън стана от леглото и като отиде до вратата, се ухили.
— Отивам да доведа Бо и Джеф. И те ще искат да видят Сюзън.
Хедър съсредоточено оглеждаше рожбата си, за да се увери, че всичко е наред. Хати и Мелъди се заеха да подреждат спалнята и преместиха люлката до леглото. В цялата тази суетня никой не забеляза как Раелин се измъкна от спалнята и изтича по стъпалата. Излезе през задната врата на къщата, колкото може, по-тихо и изтича към тоалетната, търсейки усамотението, което предлагаше това място. Наистина не искаше Джеф да я вижда, когато бе толкова разстроена. Само при мисълта да го срещне отново тя така се разтрепери, че и ходенето до тоалетната стана крайно наложително. С напредването на бременността й вече често-често й се случваше да ходи там.
Но когато отвори вратата, за да излезе, въобще не очакваше да види Джеф точно пред въпросното помещение. От смущение стана аленочервена, сякаш той никога не я бе виждал да търчи към гърнето в спалнята им. Раелин нервно приглади полите си.
— Съжалявам, не знаех, че и ти чакаш да влезеш.
— Чаках теб, мадам — поправи я Джеф. — Казаха ми, че Джеймс те е довел от града, та се чудех дали няма да ми правиш компания в каретата ми на връщане към Чарлстън. Така ще спестим и разкарването на Джеймс.
Щом като той поставяше нещата по този начин, Раелин просто не виждаше как би могла да откаже.
— Тизи ми опакова нещата, в случай че реша да остана да нощувам тук. Ще трябва да ида да ги донеса.
— Джеймс ми даде багажа ти преди малко. Вече е в каретата уведоми я мъжът й. — Щом изразя почитанията си на новороденото и майка му, ще съм готов да тръгваме. Съгласна ли си?
Раелин не можеше да реши дали да се чувства обидена, защото е приел съгласието й за дадено, или да се радва, че е прибрал нещата й с обичайната си досетливост и загриженост.
— Да, добре.
Без да смее да я докосне, тъй като не знаеше накъде ще ги отведе това, той махна с ръка към пътечката към къщата.
— След вас, мадам.
Раелин забърза напред, но дори и сред нощните сенки усещаше как погледът му не се откъсва от гърба й. Дългите му крака без трудности я следваха, а когато стигна до вратата, той мигновено се озова пред нея, за да й отвори.
— Благодаря — отвърна тя и притеснено вдигна очи. Беше толкова погълната, докато го гледаше, че не забеляза къде отива, докато главата й не издрънча по острия ръб на касата на вратата. Залитна назад, съвсем зашеметена, и поруменяла от смущение, си пожела да беше паднала в бездънна яма.
— Добре ли си? — Разтревожено попита Джеф, като надигна брадичката й и я огледа.
Раелин щеше направо да потъне в земята от срам, докато притискаше с ръка надигащата се цицина на челото й. Мъжът й се опитваше да издърпа ръката й, за да огледа бойната й рана, но тя бе прекалено засрамена и унизена, за да му позволи.
— Нищо ми няма! Просто ме остави на мира, Джефри!
— Има ти — възрази той. — През пръстите ти капе кръв.
Стресната от думите му, тя бързо дръпна ръката си и слисано я загледа. Наистина бе окървавена, а още по-лошото бе, че кръвта вече капеше по гърдите й.
— О, роклята ми! Ще я съсипя!