— Явно ще се наложи да вечерям сам.
Раелин направи лека гримаса, докато гледаше как този мъж помпозно се отдалечава.
— Мисля, че го ядоса, Джефри.
— Наистина не исках да съсипе вечерта ни с присъствието си. Ако ни беше поканил преди няколко дни, щях да бъда склонен да приема поканата му, но не ми беше особено приятно как ни се натрапи тази вечер.
— Вероятно няма да го видиш повече — предупреди го Раелин.
Джеф пренебрежително сви рамене.
— Въобще не ми пука, мадам. Титлата му няма никакво значение тук, в Каролина, а и не се чувствам длъжен да изпълнявам желанията му само защото е лорд. — Протегна ръка и внимателно освободи къдраво кичурче от косата й, което се бе промушило в яката й. Усмихнат, потърка къдрицата между палеца и показалеца си, възхищавайки се на копринената й мекота. — Както му казах, настроил съм се да прекарам вечерта насаме е теб, скъпа.
Доловила дълбоката чувственост в гласа му, Раелин направо се разтопи от удоволствие. Погледна къдрицата, увита между пръстите му, изтегли я и я приглади заедно с косата си.
— Кой знае на какво приличам с тази коса! Пада, където си иска.
— Аз знам, мадам — тихо рече Джеф, докато поглъщаше с поглед лицето и тялото й, опиянен от красотата й. — Приличаш на истинска принцеса!
Струваше му се, че е изминала цяла вечност от последния път, когато я беше видял. Дългата раздяла се бе оказала истинско изпитание за волята му. И сега, когато бяха сами, не искаше никой да им се натрапва, най-малкото пък някой надменен английски лорд.
Вечерята бе изключителна, компанията — още повече, а когато стигнаха до десерта, за Раелин това беше просто върхът на насладата. С всяка лъжичка от сладкия деликатес тя затваряше очи от удоволствие, а Джеф — който бе отказал десерт, — вместо това се наслаждаваше на очарователните физиономии на жена си.
— Ако все ядеш колкото тази вечер, мадам, бебето ни ще стане толкова дебело, че ще му е доста трудничко да се покаже на бял свят.
Раелин кокетно се нацупи.
— За всичко ще си виновен само ти, Джефри. Водиш ме на места с такива вкусотии, а после питаш защо се тъпча! Сигурно утре ще трябва да гладувам през целия ден, че да компенсирам за тази вечер.
— Може би трябва да стоя далеч от теб, щом ти действам толкова лошо.
Лицето й посърна.
— Стоя далеч достатъчно дълго, Джефри. Вече си мислех, че повече никога няма да те видя.
Доловил издайническото потрепване на гласа й, Джеф за миг се почувства дълбоко обнадежден за бъдещето на техния брак. Въпреки това разпери ръце и предложи удобното извинение:
— Съжалявам, мадам, бях зает.
— Очевидно. Прекалено зает, за да си направиш труда да видиш жена си. — Раелин въздъхна и избута встрани недовършения десерт. Бе загубила апетита, както и въодушевлението си. Нужно й бе известно време, докато успя да овладее импулса да се разплаче и да възвърне достатъчно самообладанието си, чеда го погледне.
— Ако искаш, готова съм да тръгваме.
Джеф веднага щракна е пръсти, за да повика келнера и да поиска сметката.
Скоро той поведе жена си към вратата, но преди да излязат вън, се поспря, за да увие Раелин по-плътно в наметалото й. Мъглата определено се беше сгъстила и сега човек едва можеше да различи ръката си пред себе си.
— Също като в Лондон — обади се Раелин и потръпна.
— Добре че познавам тази част на града.
Джеф хвана Раелин под ръка и двамата бавно тръгнаха по улиците. От време на време наблизо като че ли отекваха стъпки, докато минаваха покрай други оживени ресторанти и кафенета. Но щом излязоха от по-оживения район, Джеф се спря за миг и се ослуша, после ускори крачка.
— Джефри, защо вървим толкова бързо? — попита Раелин, стараейки се с мъка да не изостава. Не можеше да се мери с бързината на дългите му крака. — С това темпо до следващата пресечка ужасно ще се задъхам.
— Вече сме почти до ъгъла — окуражи я той, без да забавя крачките си.
Раелин напрегна очи, за да се взре сред млечно сивата мъгла, но й се струваше, че са заобиколени от непроницаема стена.
— Сигурен ли си?
— Да, мадам. Имай ми доверие.
Както каза Джеф, скоро стигнаха до мястото, където улицата се разделяше. Раелин почти стъпи на паважа, но Джеф я притегли рязко към себе си. Щом тя се обърна, за да го попита защо прави така, той притисна пръсти до устните й, за да я накара да мълчи. Наведе се и прошепна до ухото й.
— Зад нас идва каруца. Чуваш ли нещо друго?
Раелин наостри слух и действително различи трополенето на приближаващите колелета, бавното похлопване на конските копита по паважа и подрънкването на металната сбруя. А дали чу и забързани стъпки някъде зад тях? Или бе илюзия, създадена от мъглата?