Обаче с Раелин всичко ще е различно, утешаваше се той. Само мисълта да легне с нея събуждаше онази част от тялото му, която уличниците при цялото си умение и опит не можеха да размърдат. Приказно красива, добре възпитана, елегантна да не говорим, че беше и достатъчно млада, за да бъде държана съвсем лесно в подчинение — Раелин щеше да бъде чудесна, много апетитна хапка за леглото му.
Но никак не му ставаше по-добре от това, че страстта по нея вече го бе довела до това унизително състояние. Не можеше дори да се погледне в огледалото, изпълнен от отвращение от непрестанно наедряващото си тяло, обременено с една безчувствена ръка и нещо още по-безчувствено в панталоните му. Това непрестанно му напомняше защо толкова ожесточено мрази Джефри Бърмингам. А и фактът, че шерифът още не е благоволил да го арестува за убийството на Нел го вбесяваше още повече.
Потънал в мрачните си мисли, Густав сви в един тесен проход, по който щеше по-бързо да стигне до мястото, на което го очакваше каретата. Само че не забеляза как двама моряци, като се спогледаха и си кимнаха, го последваха по тясната уличка.
Внезапно здравата му ръка бе сграбчена изотзад и някой притисна лицето му към стената, като едва не му счупи носа. Опита се да погледне назад, но силна ръка притискаше врата му напред.
— Хей, какво става? — дрезгаво излая Густав. — Защо ме нападате?
Някой се изкикоти точно зад врата му и го облъхна със зловонния си дъх. Груб пресипнал глас изръмжа точно до ухото му:
— Давай мангизите, шефе, или ще ти клъцнем гърлото, преди да кажеш „копче“! — И за да докаже готовността си да го стори, морякът притисна огромен нож към врата на жертвата си, докато изпод острието прокапа тънка струйка кръв.
Другият моряк нямаше намерение да губи време със заплахи, за да получи, каквото иска. Коленичи до германеца и започна да преравя джобовете му. Когато не намери достатъчно монети, затърси нагоре под жакета му. Нещо издуто на кръста на мъжа го накара да измъкне своя нож. С едно движение видя сметката на тирантите му и след миг смъкна панталоните от дебелия му задник. Освободени от тлъстите бутове, панталоните сами се смъкнаха до глезените на Густав и сега единствено пешовете на жакета му и дългите му долни гащи покриваха косматите му набити крака. Връзките на колана с парите за нула време бяха отрязани и плячката бе преметната през мускулестото рамо на моряка.
— Това трябва да ни стигне за две-три зими, приятел — изхили се мъжът и шляпна другаря си по рамото.
— Какво ще го правим тоя? — попита несигурно другият.
— Ще му прережем гърлото, какво друго?
Свикнал самият той да причинява страх, болка и смърт, а не да бъде жертвата, Густав буквално бе парализиран от уплаха при мисълта, че ще бъде убит от двама прости моряци. Сърцето му направо щеше да се пръсне, а дрезгавото му дишане бе тежко и учестено. Колкото и да обичаше парите, в момента дори и не помисляше за тях. Това, което изпълни мислите му, беше досегашният му живот, мъжете, които бе съсипал, онези, чиято смърт бе предизвикал, за да получи самият той облага, жените, с които се беше отнасял по най-долен начин, старците, които бе измамил и бе довел до просешка тояга, децата, които бе подритвал от пътя си или просяците, които бе удрял жестоко. Някои от жертвите му бяха просто пионки в стремителното му изкачване към богатството и властта, други — безполезни статисти, които бе стъпкал без съжаление, веднъж постигнал целите си. А сега, докато се крепеше на ръба между живота и смъртта, лицата на жертвите му се върнаха, за да го измъчват, а най-отпред стоеше Нел. Та не беше ли обещал самият той хиляда долара, за да види Джефри Бърмингам, единственото препятствие по пътя му към Раелин, премахнат? И ето какво беше последвало — смъртта на младата майка!
Не съм виновен аз! Не знаех! — пищеше съзнанието му пред загърнатия в черен саван съдник, чието лице-череп се извисяваше над него. Но присъдата бе изречена Виновен! Присъдата е смърт!
Густав, който не се бе молил, откак бе шестгодишен, сега се опита да си припомни думите на някоя молитва, но в този миг откъм единия от нападателите му се чу внезапен стон и ножът, опрян до гърлото му, падна на земята. Другият вдигна ръката си, стиснала неговия нож, но дъхът му секна. Дълго кърваво острие бе измъкнато от корема му и той бавно се преви на две.
— Вече можеш да вдигнеш панталоните си, господин Фридрих — разнесе се познат глас. — Тия мизерници повече никога няма да те закачат.