— Стига, Джефри, успокой се! Държа всичко под контрол увери го шерифът. — Говорих с Илайджа и той ще продължи да наблюдава жена ти. Ако се случи нещо, ще ми каже.
— Това въобще не е достатъчно! — възрази Джеф. — Не и сега! Не и докато съм тук!
Райе въздъхна, вече малко раздразнен от упорството на този човек.
— Виж какво, Джефри, защо просто не си легнеш в килията да поспиш или нещо такова? — предложи той. — Може би тогава ще се успокоиш и ще видиш колко съм прав. Ако те пусна сега, най-вероятно ще те обесят1, а тогава каква полза за жена ти?
Джеф спря на мястото си и замислено изкриви челюстта сина една страна, обмисляйки положението. Райе, обнадежден, си каза, че най-сетне го е вразумил. Само че бързо разбра колко сее лъгал, защото Джеф заяви:
— Бих могъл спокойно да изляза оттук. Не си ме арестувал и знаеш дяволски добре, че съм невинен. Така че, тъй като гледам, аз съм си един напълно свободен човек. — И за да провери доколко вярна е тази теория, той грабна палтото си и тръгна към вратата. — Довиждане, Райе.
Райе срещна пламналия изумруден поглед и макар че не трепна нито за миг пред него, почувства как косата му настръхва. Беше изправен пред мъж с неговия ръст и макар да беше доста по-лек от него, все пак бе в отлична физическа форма. Джефри Бърмингам би могъл да е страшно приятен човек, както добре знаеше Райе, можеше и да се разбират отлично, но шерифът нито за миг не се съмняваше, че отвътре този човек си е чиста стомана. Не му трябваха повече от две секунди, за да разбере защо Бърмингамови са смятани за опасни мъже, ако ги раздразниш. Ако тези наситенозелени остриета не можеха да пронижат някого като ками, то със сигурност мъжете, които ги притежаваха, щяха да продължат битката, докато бъде обесен и последният враг или престъпник.
— Чарли, закопчей с белезниците господин Бърмингам за леглото в килията!
— Какво?! — извика Джеф, обзет от буйна ярост. — По дяволите, Райе, няма да ми сториш това, не и когато жена ми е в опасност!
Шерифът бутна с ръка коравото му мускулесто рамо, опитвайки се да отдалечи приятеля си от вратата.
— Влизай в килията си.
— Не, дявол да те вземе! — процеди Джеф и се обърна към него, стиснал юмруци.
Ударът не беше нещо повече от леко тупване по главата, но след скорошното мозъчно сътресение явно беше достатъчен, за да запокити Джефри на пода в безсъзнание. Райе повика Чарли да му помогне и с общи усилия успяха да вкарат зашеметения мъж в килията, където го проснаха върху леглото.
— Това би трябвало да накара господин Бърмингам да помълчи известно време, а, шерифе? — отбеляза заместникът със състрадателна усмивка. — Още ли искаш да му сложа белезниците?
— Не, просто го остави там. И без това ще е достатъчно бесен, когато се събуди. Само ще заключим вратата, за да сме сигурни, че ще остане вътре, когато се свести. — Райе тъжно поклати глава. — Дано отървем кожите след тая история, Чарли, защото господин Бърмингам ще се опита да ни одере живи.
— Хей, шерифе?
Райе се обърна към обитателя на другата килия. Къдравият негодник се беше излегнал на леглото си и изглеждаше така, сякаш се чувства на седмото небе. Наистина това пале доста сериозно се опитваше да го изкара из кожата му. Нямаше намерение да се предаде.
— Какво искаш, Олни?
Като се почеса по брадата, разбойникът обърна глава върху възглавницата си и се ухили на шерифа.
— Като гледам, страх те е от Бърмингам, а?
Райе тежко въздъхна:
— Я млъквай, Олни!
Купър Фрай чакаше до Военния затвор вече повече от половин час след времето, определено в бележката му. Бе сметнал, че мястото е подходящо за срещата им, но сега реши, че няма смисъл да чака повече. Явно човекът нямаше намерение да дойде.
Тръгна на север по Маркет стрийт и от пазара там си купи една ябълка. Тъкмо облегна рамо на едно дърво и една дълга сянка падна върху него, като се проточи на земята пред краката му. После почувства острието на нож, притиснат между ребрата му.
— Добър ден, Куп — поздрави го дрезгав глас точно до ухото.
— Моргън? — Купър Фрай се опита да се обърне, но върхът на ножа му даде друг акъл, напомняйки му да стои мирен. — Какво правиш?
— Тоя път здравата ядоса господин Фридрих. И той прати мен и момчетата да те потърсим, ама аз първи те открих, та, струва ми се, сам ще задържа наградата.
— Каква награда? — Купър отчаяно се опитваше да извърне поглед достатъчно встрани, че да види мъжа зад себе си.