— Да, милорд, но не беше достатъчно само да отворя капака, за да го открия. Колко време само драсках като луд по тая ми ти кутия, ама поне имах предостатъчно време да си блъскам ума над нея — през цялото пътуване от Англия дотук. Ако не бяхте предположил, че може да има тайно отделение в кутията, щях да се откажа дълго преди да го открия. Отне ми почти два и половина месеца да разбера как се отваря тая проклетия, но най-сетне успях. Беше точно както казахте, на дъното на кутията — същата, която сте се опитвал да разбиете, преди да намушкате горкичката Нел.
Забулената фигура се обърна настрани, за да се взре в обления от лунна светлина пейзаж под прозореца.
— Знаех си, че ще е там! — промълви замислено. — Но след като нагласихме обвиненията срещу Барет в държавна измяна, много от лордовете, включително някои доста по-висшестоящи от мен, сметнаха обвиненията за нелепи. Затова се боях дори да се приближа до имението му от страх да не би приятелите му да го наблюдават. Ти беше последната ми надежда и, разбира се, когато успя да се добереш до килията на Барет под предлог, че си му роднина, все още много се надявах, че ще откриеш това, което търсехме. — Заплашителната фигура отново се обърна към Фрай, но сега съскащият му глас беше изпълнен с язвителна подигравка. — Никога не съм очаквал да оплетеш конците и да го убиеш, преди да си се добрал до писмото.
Фрай възропта:
— Че откъде да знам, че отровата ще му подейства толкова бързо? Мислех, че ще имам предостатъчно време да го разпитам. Дадох му малко вино точно както казахте, а после според вашите инструкции му казах какво съм сторил и му обещах противоотрова, ако ми даде документа или поне да ми каже къде е. Само че едва бе изпил отровата, и той взе, че умря. Фрай щракна с пръсти за по-голяма образност. — Ей толкоз бързо, дявол да го вземе!
— Не, най-вероятно теб ще те вземат дяволите, Фрай, затова, че си такъв хитър и подмолен негодник — възрази закачулената фигура. — Действаш не само против враговете си, ами и против приятелите си. С моите съмишленици не знаехме, че не може да ти се има никакво доверие, след като подслуша разговора ни и предложи разрешение на проблема. Взе ни парите и после се обърна против нас, като накара лейди Барет да напусне Англия. А сега чух какви неправдоподобни извинения предлагаш.
— Тя и без това смяташе да избяга от страната — побърза да обясни Фрай, вече здравата изплашен. — Не можеше да търпи подигравките и презрението на селяните от околността, където бе отишла да живее. Туй го знам със сигурност. Един от тях ме замери е една зелка, когато отивах на гости у тях, и едва не ме събори в безсъзнание. Сторих всичко, което човек би направил в подобна ситуация. Не убедих ли лейди Барет, че съм родният й брат? Мислите ли, че това беше лесно? — Фрай толкова си вярваше в преувеличенията си, че чак нещастни сълзи избиха в очите му. Възлестата му брадичка потрепваше. — Живях като Купър Фрай толкова дълго, че понякога не си спомням дори собственото си име!
— Между другото, кое е истинското ти име? Така и не стигнахме до този въпрос.
— Фентън… Оливър Фентън.
За мъжа, който го чу, това нямаше никакво значение.
— Е, Фентън, къде е сега писмото?
Оливър Фентън имаше един последен коз.
— Като гледах колко държите вие и съратниците ви да си го получите още преди месеци, сметнах, че бихме могли да стигнем до ново споразумение относно това, което сте готови да платите в замяна.
— Внимавай, Фентън! — изръмжа посетителят. — Няма да търпя отново да ме одере отрепка като теб.
— Че кога съм…?
— Вече взе пари от мен и приятелите ми, Прескот и Хейвлок, и ние ти се доверихме да намериш писмото, което беше попаднало в ръцете на Барет. Платихме ти голяма сума и ти обещахме и още пари. — Гласът му стана по-твърд. — Първите пари изпи още в Англия, въпреки че все още не беше свършил нищо, за да ни успокоиш. А сега се чудя само какво още би могъл да искаш.
— Само каквото ми обещахте, милорд, а и още мъничко отгоре, колкото да мога да си купя една хубава кръчмичка…
— Какво? — Тъмната фигура изсумтя с абсолютно изумление. — За да изпиеш всичката печалба? Къде е писмото?
— На сигурно място, милорд.
Ножът за пореден път се притисна към гърлото на Фрай и сега вече потече струйка кръв.
— Ако ме убиете, милорд, никога няма да го откриете. То е в друг човек, който да ми го пази. Ама ако чуе, че съм мъртъв, ще го занесе веднага на момичето на Барет… или, както е позната сега, госпожа Бърмингам.
— Как ли пък не! — изръмжа Марсдън. — Защо ще й го пращаш? От това, което чувам, тя и онзи неин янки са ти забранили дори да припарваш към плантацията им, още по-малко пък да се приближаваш до тях тук, в Чарлстън.