— Би могло да се каже, че съм длъжник на момичето, задето отрових баща й и оставих майка й да умре от глад. Пък и когато умра, вече няма да ми пука, че нямам пари. Ще оставя само добро след себе си. — Морякът се изкикоти. — Освен това тя и нейният господинчо най-вероятно няма да са хората, които ще ме убият. Чудесни хора са те, благородни, честни…
Лорд Марсдън бързо схвана логиката му и усети, че този път Фентън не може да бъде разубеден. А и как иначе? В този случай той имаше надмощие. Ако момичето получи писмото, тя със сигурност ще се погрижи то да бъде изпратено по най-бързия начин в Англия, и то от надеждни адвокати. А те на свой ред веднага ще се заемат да очистят името на баща й и да обвинят истинските виновници не само за фалшивите обвинения, но и за държавната измяна.
Марсдън веднага махна ножа.
— Е, Фентън? Колко още искаш и как смяташ да проведем тази сделка, че да може всеки от нас да е сигурен, че другият няма да го излъже?
— Искам още поне пет хиляди.
Последва дълго мълчание, докато негова светлост се отдалечи, накуцвайки. После гласът му се чу от другия край на стаята.
— Продължавай!
— Сега вече знам, че ако не спазя моята част от сделката, ще ме преследвате до смърт. А това, така да се каже, гарантира доброто ми поведение. Колкото до себе си, искам да изпратите прислужника си с петте хиляди долара до един бордей, чието име ще ви дам. Щом стигне там, мъжът ще получи допълнителни инструкции къде да иде. Когато получа парите, той ще вземе писмото в дървена кутия, която ще бъде запечатана, за да са в безопасност тайните ви. После ще изпратя прислужника ви у дома в една карета.
— Това въобще не ми гарантира, че ще получа писмото, след като ти си вземеш парите. Трябва да има по-добър начин да извършим сделката.
— Знам какво сте способен да сторите с тоя ваш нож, милорд, а и знам какви други неща можете да правите. Като например да тичате ей така, за удоволствие. То, правичката да си кажа, никога не съм виждал подобно нещо. Е, сигурно така поддържате форма и сте доволен, като харесвате такива особени работи. — Фентън кратко се изсмя. — Можете да се обзаложите, че щом веднъж получа парите си, няма да стоя наоколо дълго време. Ще удържа на думата си, щото не ми се ще да тръгнете след мен с тоя нож.
Стържещият глас най-сетне отвърна:
— Може в крайна сметка и да преживееш тази нощ, Фентън. Само внимавай да сториш точно това, за което се разбрахме. Иначе няма да те оставя на мира, преди да съм видяла трупа ти потънал в някое мочурище.
Вратата се затвори след посетителя с черното наметало и Оливър Фентън най-сетне се откъсна от таблата на леглото и си отдъхна с дълбоко облекчение. Като скочи от леглото, наля си чаша уиски и я обърна на един дъх. Светна лампата и известно време гледа треперещите си ръце. Поне едно бе сигурно — вече беше прекалено стар, че да му изкарват акъла по този начин.
Несигурни стъпки в коридора го накараха да окаменее от внезапен ужас. Веднага си помисли, че негова светлост е променил решението си и ще приключи цялата история по по-бърз начин, но в този миг се чу заваленият глас на минаващ по коридора пияница.
Фентън за втори път въздъхна и реши, че това е просто някой нафиркал се клиент, който си търси свободно легло из пансиона. Нямаше никакво желание да търпи присъствието на друг в стаята, която сам си бе наел, затова отиде до вратата, отвори я и надникна навън. Тъкмо я затвори отново и смяташе да я заключи, когато едно силно рамо внезапно я блъсна навътре. Като се олюля, Фентън зяпна изненадано двамата мъже, приближаващи с ножове в ръце. Нададе смразяващ кръвта писък, когато го хванаха, но звукът беше много успешно заглушен, щом му прерязаха гърлото. Очите му се разшириха и последното, което си помисли, беше, че това в крайна сметка не е бил щастливият му ден. Преглътна, задавяйки се е кръв, и се строполи ничком на пода.
Навън, в двора, една закачулена фигура се спря сепнато, когато предсмъртният писък прониза нощта. Обърна се и потърси с поглед стаята, която тъкмо бе напуснал, и докато гледаше с нарастващ ужас, видя как двама души се измъкнаха през прозорците. Покатериха се на покрива и единият поспря, колкото да хвърли на земята някакъв предмет, много приличащ на нож, а другият скочи на земята долу. После и двамата се отдалечиха също толкова бързо, колкото се бяха появили.
Писъкът на някаква жена процепи тишината.
— Повикайте шерифа! Убиха Купър Фрай!
23
Джеф рязко се изправи, внезапно откъснат от сънищата си. Точно сега главата му сякаш се взриви от нетърпимата болка.
— По дяволите! — измърмори той и притисна длани до слепоочията си. След миг изрева: — Райе! Какво, по дяволите, си ми сторил?