— Точно така — отвърна шерифът, особено горд от факта. — И то най-добрият, би могло да се каже.
— И защо да не злорадстваш?
— Май имаш право — съгласи се Райе.
Марсдън презрително се изсмя.
— Тук, в колониите, всички сте един дол дренки. Малоумни копелета, всички до един!
Доктор Кларънс и шериф Таунсенд се спогледаха многозначително, после Райе рязко отвърна:
— Според мен това е за предпочитане, отколкото да сме надути дръвници.
Като замислено сведе поглед, Райе внезапно се загледа напрегнато в една точка на пода. Макар че това му струва доста болезнени усилия, наведе се и се престори, че вдига нещо от земята.
— Какво е това? — Той вдигна предмета, за да го види докторът. — Твое ли е, докторе?
Лорд Марсдън грабна кутийката за енфие от ръката на шерифа.
— Мое е, дай ми го! Сигурно съм я изпуснал… — внезапно осъзнал грешката си, той заекна и протегна ръка, за да върне порцелановата кутийка на шерифа. — Съжалявам, сгрешил съм. Въобще не е моя.
— О, твоя е, ваша светлост — контрира го Райе с иронична усмивка. — Ти си я изпуснат в спалнята на Бърмингамови в нощта, когато си отвел Нел навън, в конюшнята, и си я наръгал с ножа.
Доктор Кларънс зяпна от изненада и огледа англичанина с внезапна неприязън. Наострил уши, Олни се надигна от леглото си.
— Не беше той — възрази младият негодник. — Че тоя даже не може да върви! Виж го, бавен е като меласа в кучи студ!
— Може би е бавен сега — съгласи се шерифът, — но преди няколко седмици е бил достатъчно бърз, за да ти изкара акъла, когато те е подгонил от конюшнята. — Той небрежно махна с ръка към струпея върху ръката на лорда, който много приличаше по размери на прясната рана от куршум. — Виждате ли това? Аз го прострелях, когато се опитваше да намушка с ножа си госпожа Бърмингам преди почти една седмица. Значи е същият негодник, когото тогава се опитах да догоня. Тогава беше достатъчно бърз, че да ме остави да му гълтам пушилката, но оттогава движенията му са се затруднили заради раната, нанесена му от госпожа Бърмингам.
Внезапно по лицето на доктор Кларънс проблесна разбиране — беше си припомнил колко се смяха с Фаръл на историята с дългата игла за шапки, която Раелин забила в задните части на нападателя си. Сега докторът се смръщи и погледна мрачно ранения мъж с думите:
— Ако имате проблеми с тази рана, милорд, по-добре ми кажете още сега. Една замърсена и възпалена рана спокойно би могла да е причината за треската ви, а ако не се лекува, може и да умрете от отравяне на кръвта.
Здравата изплашен, лорд Марсдън се сви на леглото. Гласът му се беше снишил почти до шепот, когато призна:
— Хълбокът ми е подут.
— Да знаете каква е причината? — попита го доктор Кларънс.
— Седнах на една игла — изсъска в отговор негова светлост.
Доктор Кларънс не се опита да оборва твърденията му.
— Имате ли нещо против да разгледам задните ви части?
Марсдън неохотно се подчини и разкопча панталоните си, а после безкрайно внимателно се обърна по корем върху леглото. Явно това му причини немалко болки, тъй като и предната, и задната му част бяха здравата повредени от двамата Бърмингамови.
Доктор Кларънс смъкна надолу панталоните на мъжа и едва успя да потисне възклицанието си, когато забеляза червените жилки, простиращи се във всички посоки от една почерняла, гноясала рана. При по-внимателен преглед се видя, че десният хълбок и бедро на мъжа са забележимо по-големи от левите. По всичко личеше, че раната е сериозно инфектирана и възпалението се е разпростряло. През дългогодишната си практика докторът беше ампутирал немалко крайници, но никога досега не му се беше случвало да ампутира задни части.
— Ще трябва да сложим лапа върху раната и да се надяваме, че тя ще изтегли отровата — започна да размишлява на глас докторът. — Но трябва да ви предупредя, може вече да е прекалено късно.
— Трябва да направите нещо! — настояваше негова светлост. Не можете да я оставите да продължи да забира. Така може да умра!
— Ще сторя, каквото мога, милорд, но не мога да ви обещая нищо.
Райе вече едва се държеше на краката си и отпаднало помоли Чарли да го отведе у дома. Докато се приготви да тръгва, доктор Кларънс вече бе поставил лапата на Марсдън. Това бе всичко, което можеше да стори за момента, затова помоли да откарат и него у дома. Щом спряха пред къщата на Райе, докторът отиде да увери Мери, че ако раната на мъжа й не се инфектира, той ще може отново да изпълнява задълженията си след около седмица. Щом Райе чу това, веднага възропта, че нямал толкова време за губене. Но кротката Мери побърза да увери лекаря, че Райе ще си почива, колкото е необходимо, за да оздравее по-бързо.