Разрови мозъка си, за да се опита да си припомни нещо важно от честите пътувания с карета до Чарлстън или Хартхейвън. Веднага се сети за едно особено романтично пътуване под лунна светлина. Връщаха се от Хартхейвън и Джеф нямаше търпение да чака да стигнат до брачното ложе. В съзнанието й се беше запечатало как тя седеше в левия ъгъл на каретата, а когато Джеф я притисна към кадифените възглавнички и се надвеси над нея, луната блесна зад гърба му и обля с бледите си лъчи оголените й гърди.
При този спомен Раелин почувства прилив на надежда и се обърна натам, накъдето смяташе, че е изток. Сега, ако изчисленията й бяха верни, трябваше да е обърната с лице към Чарлстън. Но пък можеше и да греши. Както и да е, ако искаше да се измъкне от тези гори, нямаше друг избор, освен да поеме в тази посока и да види дали предположенията й са били правилни.
И така тя дълго вървя в избраната посока и движението поне малко я постопли. Само че обувките й никак не бяха подходящи за дълго вървене. Бяха почти нови, когато ги обу преди два дни. Скоро след тръгването си откри, че краката доста я наболяват заради пришките от бала. Болката първо беше глуха и пулсираща, но когато пришките се спукаха, започнаха да парят ходилата й като нажежено желязо и тя с огромни усилия се стараеше да не обръща внимание на болката и да продължава напред.
Раните по стъпалата й съвсем не бяха единственото неудобство. Тръните в гората не само се закачаха в косите й, но и раздираха ръкавите и ризата й. Не мина много време и ръцете й бяха целите издрани и окървавени, също като пръстите й. Гъсто преплетените увивни растения често я препъваха и тя падаше на земята. Все по-трудно й беше да се изправя, но колкото и да беше изтощена и отслабнала, тя продължаваше напред, тласкана от желанието по-скоро да стигне до цивилизацията. Както бяха тръгнали нещата, вече съзнаваше, че може и да си умре от глад насред гората, а можеха да изминат седмици и месеци, преди някой да открие нейното разлагащо се тяло.
Внезапно Раелин възкликна разтревожено. Забеляза, че бавно се е отклонявала от избраната посока. Прекалено често бе заобикаляла препятствията по по-лесния път и после не бе поглеждала луната, за да се върне в правилната посока. Поне половин час не бе вървяла, накъдето трябва, и сега луната се намираше от лявата й страна.
За кой ли път сълзите премрежиха очите й. Със свито сърце Раелин се чудеше колко ли още трябва да върви, за да се върне на правилния път. Замислена за положението си, тя внезапно осъзна, че това, което преди известно време се чуваше като тиха и далечна какафония от звуци, сега се е превърнало в силен, постоянен шум. Не само че бе изгубила посоката, ами и се беше спуснала от по-високото към по-нисък и мочурлив терен. Въздухът беше по-топъл, но това никак не я утешаваше. Разбра, че е изпаднала в още по-голяма беда. Тревожеха я не толкова комарите и хапещите насекоми, колкото вероятността да попадне на някакви влечуги, за които знаеше, че обичат по-топлите места.
Почувствала, че е на ръба на паниката, Раелин почувства как нещо странно се плъзга по ходилото й. Не смееше и да помисли какво може да е то. Наложи си внимателно да погледне надолу и в гърлото й се надигна писък. Една доста голяма змия се плъзгаше върху краката й. Раелин моментално замахна с крак и запокити влечугото в една локва наблизо. Потръпваща от отвращение, тя избухна в истерични сълзи. Беше прекалено уморена и объркана, за да се опита да потисне риданията си.
Когато най-сетне се успокои, Раелин пределно ясно съзнаваше, че е на края на силите си за този ден. Беше изтощена, объркана и в ужас от обитателите на тресавището. Да продължава напред при тези обстоятелства беше пълна глупост, ако не и чисто самоубийство.
Забелязала как нещо се извива в близките храсталаци, Раелин без повече колебание се покатери на едно дърво наблизо. Не беше се катерила, откак беше съвсем малка. Някога това й доставяше голямо удоволствие. От мястото си можа да огледа по-добре местата, през които беше минала. Луната бързо се спускаше към хоризонта и скоро щеше да изчезне, като я лишил от последната светлина. Все пак под слабите й коси лъчи Раелин забеляза странни виещи се движения върху влажния мъх точно там, където бе стояла допреди миг.
Твърдо решена да не слиза от дървото, докато не се развидели напълно, Раелин се облегна на грапавата кора и затвори очи. Не беше толкова глупава, че да си мисли за сън — заспи ли, със сигурност ще се прекатури от клона. Просто искаше поне мъничко да си почине.
Едва се бе наместила по-удобно и ето че пред очите й нещо черно и злокобно запърха с кожести криле, за да разбие и последната й надежда за почивка. Отчаяна, Раелин се притисна към дънера на дървото и напрегна очи в мрака, да не би да идват и други прилепи. Едва сдържайки сълзите си, тя въздъхна и зачака утрото.