Джеф тръгна призори и не след дълго забеляза, че следите на жена му водят към по-ниските мочурливи земи. Точно от това го беше страх. По едно време следите й правеха завой — изглежда, беше променила посоката. Но така се бе запътила право към сърцето на блатото.
Слънцето се издигна по-високо и прогони нощния хлад. Навсякъде жужаха комари и мушици и Маджестик едва ги търпеше, но въпреки всичко продължаваше напред.
През детските си години Джеф често беше бродил из мочурищата заедно с Брандън и ги познаваше добре, но и изпитваше дължимото страхопочитание към тях. Заедно с брат си бяха научили къде са най-добрите места за лов и риболов, а с течение на времето се бяха запознали и с хората, живеещи по тези места. По една или друга причина те страняха от нормалното човешко общество. Един от тези отшелници, старецът, познат под името Червения Пийт, изглеждаше на преклонна възраст още когато Джеф беше малко момче. Когато Джеф спря коня си пред дървената му колиба, мястото изглеждаше съвсем пусто, но Джеф никак не се изненада. Червения Пийт не обичаше натрапници и се криеше, докато разбере дали е безопасно да се появи. Джеф зачака, задъвкал стръкче сладка трева. Леко движение в дърветата зад колибата най-сетне подсказа за идването на домакина.
Човекът, който се появи и изгледа посетителя с присвити очи, беше много стар и с лице, приличащо на сбръчкана ябълка. Облечен бе в дрипи, а върху тях беше навлякъл пищно бродирана жилетка. Закуцука към Джеф, като се подпираше на бастуна си.
— Очаквах да те видя рано или късно, Джефри. Как я караш?
— Горе-долу — провлечено отвърна Джеф.
— А брат ти, той добре ли е?
— По-добре от всякога. До месец или два Брандън пак ще става татко.
— Браво на него! — Червения Пийт се изкикоти и почеса гърдите си през ризата с косматата си ръка. — Чух, че си е намерил чудесна малка англичанка. И ти май си се задомил що годе, а?
Джефри за миг повдигна вежди в неопределен отговор. Това „що годе“ в думите на Пийт му подсказа, че и той е чул за положението, в което се намира. Нямаше защо да се изненадва. Въпреки отшелническия си живот, Червения Пийт и другите като него, изглежда, винаги бяха удивително добре информирани за събитията в Чарлстън и околните плантации.
— Сигурно знаеш, че сега съм тръгнал да търся жена си — отвърна Джеф. — Да си виждал някакви следи от нея?
Червения Пийт изплю голямо количество сдъвкан тютюн към дънера на едно дърво наблизо и поклати глава.
— Ни косъм, ама снощи видях Илайджа. Каза, че си го пратил да търси следи.
— Изпратих го да проследи един конекрадец. Имал ли е късмет досега?
— Май че да. Каза, че някакъв мъж на име Хайд известно време яздел пред него и оставял много ясни следи, като да били заплашен от нещо. После Илайджа видял, че конят май е хвърлил ездача на около три мили оттук. Конят избягал, а Хайд продължил пеша, само че се движел някак бавно, сякаш бил ранен. Илайджа продължи по следите му.
— Браво на Илайджа! Може би аз ще открия кобилата някъде напред. Междувременно, ако случайно видиш жена ми, ще те помоля да я убедиш някак да остане с теб за известно време, поне докато се върна тук.
Червения Пийт кимна.
— Ще се пробвам, Джефри. Случайно да знаеш дали обича палачинки?
Джеф бавно кимна с глава.
— Умира си за тях.
— Тогава ще забъркам една купа тесто. Сигурно ще е много гладна, когато мине насам.
Джеф искрено се надяваше гладът да е единственият проблем на жена му сега, когато вече бе прекарала две нощи в по високите гористи места и третата нощ в мочурището. Но не каза нищо, само благодари на Червения Пийт за загрижеността и се сбогува.
Мочурливият терен пречеше на Джеф да напредва бързо. Жуженето на насекомите се усили, както и горещината. Той пришпорваше Маджестик да върви напред, като само от време на време му даваше да почине и да пийне вода. Слънцето бе достигнало зенита си и започваше да се спуска към хоризонта, когато най-сетне забеляза някаква надежда за успех.
Раелин се спусна от дървото скоро след разсъмване. Цялата беше схваната, всичко я болеше и се чувстваше напълно изтощена. Беше и страшно жадна, но наоколо имаше само застояла блатна вода и не й се искаше стомахът й отново да се надигне. Докато се сети, че може да пие роса от по-големите листа, слънцето почти я беше изпарило. Откри само колкото за глътка или две, но това съвсем не утоли жаждата й. А за храна не можеше и да се мисли. Макар че наоколо имаше много растения, Раелин не знаеше кое може да се яде. Не й се искаше да дърпа дявола за опашката. Гладът нямаше да я убие толкова бързо, но ако се опита да го утоли веднага, можеше да пострада.