С напредването на деня умората, жаждата и гладът на Раелин бързо нарастваха. Плътният балдахин на дърветата и увивните растения я предпазваше от силното слънце, но задушаващата жега я караше да се чувства така, сякаш крачи през петмез.
Колко бе изминала през лабиринта на тресавището, за нея беше загадка. Увивните растения продължаваха да я препъват и тя все повече се уморяваше от падането и ставането. Пришките изгаряха краката й. За да облекчи поне малко болката, събра мек мъх от по-ниските клони на дърветата и натъпка топченца от него в чорапите си. За да пази костите на глезените и ходилата си от навяхване или счупване, откъсна дълги ленти от роклята си и ги уви първо около стъпалата заедно е обувките си, а после и около глезените. Това й даде поне малко стабилност, но въпреки опитите си да намали болката, Раелин се чувстваше на ръба на отчаянието. Уморена, с изранени крака, жадна и със съвсем празен стомах, тя вече се изкушаваше да зареже всичко и просто да седне на земята и да плаче. Само че в момента и гърбът й беше прекалено схванат, за да си позволи да сяда или да се обляга.
Раелин продължаваше да крачи уморено из мочурището, наясно, че ако спре сега, най-вероятно ще се откаже окончателно. Лек ветрец повя през жегата и леко я поосвежи, дори отпъди от нея комарите.
Внезапно се чу тихо цвилене на кон. Беше по-скоро като плод на въображението й, но въпреки това тя застина на място и се огледа.
Каква радост за очите й беше Ариадна, която пасеше лениво на едно далечно хълмче, покрито с трева. Сърцето на Раелин политна от дълбините на отчаянието. Нямаше представа какво чудо е довело кобилата в блатото, но безкрайно се зарадва, че я вижда.
Кобилата разтърси глава, за да отпъди досадните насекоми и за миг погледна Раелин. Необезпокоена от присъствието й, продължи да си пасе спокойно.
Раелин много внимателно се приближи и протегна ръка. Заговори й тихо и успокоително и я помоли да бъде добра. За нейна изненада животното наистина не се отдръпна, когато го погали по шията.
— О, Ариадна, не мога да повярвам, че си тук! — промълви Раелин, сподавена от радостни сълзи. — Какво правиш толкова далеч от дома? — Помисли си, че ако и кобилата можеше да говори, най-вероятно щеше да й зададе същия въпрос. — Знам, Ариадна, и двете сме избягали и сега сме изгубени в това адско мочурище.
Ариадна продължаваше да дъвче тревата, без да проявява интерес към човешките тревоги и съжаления. Раелин погали внимателно шията и гърба й, но не откри сериозни наранявания. Само комарите и конските мухи бяха пирували с кръвта й и навсякъде се усещаха подутини.
Раелин видя наблизо парче от изгнил дънер и го довлече до кобилата, за да може да се качи на гърба й. Потупа нежно животното, като се молеше то да стои неподвижно, докато тя успее да го възседне.
Чудно, но Ариадна не се възпротиви. Все пак Раелин не беше забравила предупрежденията на Джеф и много внимателно се закрепи върху гърба й. Да язди без седло, й беше доста странно и убиваше, затова се размърда, опитвайки се да подпъхне ризата си под себе си, та да й е по-удобно. Дали движенията й подплашиха Ариадна, или просто това бе поредната пакост на вироглавото животно, но Раелин скоро узна, че безпокойството на Джеф не е било безпочвено. Без никакво предупреждение кобилата започна да подскача и да хвърля къчове, при което ездачката бе запокитена в една застояла локва. Меката кал й спести още няколко натъртвания, но Раелин цялата бе прогизнала от воняща гнилоч. Сега узна и кое е предимството стомахът й да е съвсем празен — просто нямаше какво да повърне. И така Раелин седеше в локвата съвсем отчаяна, сълзите и калта от косата й се стичаха на вадички по лицето й, дрехите й бяха прогизнали от гнусния жабуняк и беше затънала до кръста в дълбоката смърдяща кал. Точно в този момент Раелин бе сигурна, че е въплъщение на всичко най-противно.
— О, защо въобще ми трябваше да напускам Англия? — проплака тя и горчиво се разрида.
Сякаш за да я утеши, Ариадна се приближи и побутна с муцуна косата й, но Раелин въобще не беше в настроение да приеме извиненията на животното, без да си изкара яда на нея.
— Махай се от мен, опърничаво животно! — извика, а гласът и бе сподавен от сълзите. — Само веднъж да се измъкнем, и ще кажа да те впрегнат да ореш!
С огромни усилия Раелин успя да се измъкне от смрадливата дупка. С един убийствен поглед към кобилата тя я хвана за ухото и предупредително поклати пръст пред големите й красиви очи.