— А сега слушай много внимателно, Ариадна — процеди през зъби Раелин, — много съм уморена, изгубена съм, ужасно съм ти сърдита и ако те е грижа за трупа ти, ще ми позволиш да се кача на гърба ти и после ще ме изведеш от това вонящо блато. Разбираш ли? — Кобилата се опита да вдигне глава, но Раелин я държеше здраво за ухото. — Ако не се държиш прилично, кълна се, ще кажа да те направят впрегатен кон и бъди сигурна, хубавице, това никак, ама никак няма да ти хареса!
Раелин чувстваше, че малко прекалява, като заплашва така красивото животно, но вече пет пари не даваше за нищо. Това, което искаше в момента, беше една гореща вана, за да може да си поеме дъх, без да усеща миризмата си.
Стиснала в шепа дългата й грива, Раелин притегли кобилата обратно до дънера, стъпи отгоре му, и отново се изтегли върху гърба на Ариадна. Вкопчена в гривата й, тя чака сякаш цяла вечност животното да повтори предишното си изпълнение. Едва когато се увери, че кобилата донякъде е съгласна с присъствието й на гърба й, тя я насочи натам, накъдето смяташе, че трябва да вървят и двете преминаха доста дълго разстояние, преди Раелин да си поотдъхне. Все пак нямаше особено доверие в кобилата и продължаваше здраво да стиска гривата й.
Въпреки непредсказуемия си нрав Ариадна имаше много равна походка и Раелин не пропусна да оцени колко по-удобно е да си на гърба на кон, а не на изранените си крака сред безмилостните тръни и шубраци.
Ветрецът, който се бе появил по-рано, сега се усили и донесе освежителен хлад. Раелин почувства как настроението й се повдига и вече почти се надяваше, че ще оцелее след ужасно глупавата си постъпка. Но точно тогава забеляза, че наоколо бързо се смрачава.
Загледа се през короните на високите дървета и почувства как нови страхове свиват гърдите й. Вятърът, който я беше разхладил, вече тласкаше буреносни облаци по небето. Докато ги гледаше, объркана и изплашена, една светкавица проряза кълбестата маса и миг по-късно заваля пороен дъжд.
Отчаян вопъл се изтръгна от устните на Раелин. Смуши с пети Ариадна да върви по-бързо, но в мочурливата почва копитата й затъваха и калта затрудняваше напредването й. През завесата на леещия се като из ведро дъжд не виждаха почти нищо. За нула време дрехите на Раелин прогизнаха напълно и скоро лепнеха по тялото й като втора кожа.
В цялата работа Раелин видя поне една утеха — можеше да пие до насита, стига да не се удави сред пороя.
Огледа се наоколо, търсейки някакъв подслон. Наблизо забеляза групичка високи дървета. Опита се да подкара кобилата нататък, но Ариадна бързаше да се измъкне от пороя и след един скок напред затъна в дълбока рядка кал. И колкото и да се мъчеше, не можа да се освободи.
Раелин просто не можеше да повярва на лошия си късмет. Опита се да потисне поредния изблик на сълзи и тъкмо в този миг видя как ослепителна мълния проряза небето и порази един висок кипарис — точно в онази групичка дървета, под която Раелин бе смятала да се подслони. Огненото копие разцепила две огромния дънер, сякаш беше суха съчка, а наоколо се посипа ослепителен порой искри. Разтреперана до мозъка на костите си, Раелин вдигна ръце над главата си и надникна иззад лакътя си точно в мига, в който огромното дърво се сгромоляса на земята с оглушителен трясък, примесен с раздиращия слуха тътен на гръмотевицата. Сякаш цялата земя под краката им се разтресе. Ариадна потръпна от първичен ужас и отчаяно се заопитва да се измъкне от тресавището, но напразно.
— Спокойно, момичето ми — прошепна Раелин с изтръпнали от ужас устни. Все още не можеше да се на чуди как се отървана косъм от ужасна смърт. Ако Ариадна не беше затънала в калта, сега и двете щяха да са изпепелени или премазани от падащото дърво. — Няма нищо, Ариадна. Успокой се. Живи сме… поне засега.
Кобилата сякаш леко се успокои, но все още стоеше разтреперана в капана на калта. Раелин бързо се смъкна от гърба на Ариадна с намерението да се опита да й помогне, но с ужас усети, че и нейните крака започват да потъват. Панически протегна ръка и едва успя да сграбчи един надвиснал ниско клон, после се измъкна с неимоверни усилия на по-твърдата пръст.
Внезапен ужас стегна гърлото й, когато осъзна, че Ариадна е заседнала в един от капаните на тресавището, размекнат още повече от проливния дъжд. Изглеждаше опасен като подвижни пясъци. Колкото повече се мъчеше да се освободи кобилата, толкова по-дълбоко затъваше. Раелин беше изплашена до смърт не само за животното, но и за себе си. Дълбоко се съмняваше, че без помощта на коня ще успее да се измъкне от това противно място. Вече навсякъде се виждаха бълбукащи капани от кал, които дъждът уголемяваше все повече. А ако се опита да помогне на Ариадна, Раелин съзнаваше, че и самата тя може да бъде всмукана в земята заедно с животното.