На ръба на паниката, Раелин се огледа с надеждата да открие начин да спаси и двете им. Нямаше нито сили, нито въже, с което да измъкне Ариадна от калта. Но внезапно си спомни за дебелите диви лози, които неведнъж я бяха препъвали. Възможно бе някои от тях да са достатъчно яки, за да изтеглят кобилата от тресавището. Препъвайки се в калната си рокля, тя най-сетне откри една достатъчно дебела лоза, увита около едно дърво наблизо. Задърпа я с всички сили и дълго време се бори с нея, докато успя да я освободи от клоните. Напълно изтощена, тя се отпусна на колене сред вадичките дъждовна вода, потекли по калната земя.
Когато възвърна поне част от силите и решителността си, Раелин се изправи и под шибащия дъжд започна да обмисля как ще е най-добре да завърже кобилата с лозата. Корените й все още бяха здраво впити в земята и щяха да й послужат като котва, но й трябваше и някаква система от опорни точки, за да може да се справи с теглото на животното. Уви импровизираното въже около две тънки, но жилави на вид дървета и здраво хванала лозата, се приближи към Ариадна. Внимаваше само да не попадне и тя в някой коварен капан на прогизналото тресавище. Кобилата явно вече губеше сили, защото опитите й да се измъкне ставаха все по-вяли. Сякаш буца заседна в гърлото на Раелин — трябваше да приеме очевидната истина. Ако Ариадна не бъде измъкната до половин час, тя ще загуби и силите, и куража си, и тогава не след дълго тресавището ще я всмуче в калния й гроб.
Раелин уви лозата около врата на Ариадна и я завърза здраво с ивици плат от полите си. Като се върна до двете дървета, тя затегли лозата с всичките сили, които и бяха останали. Молеше се животното да не се предава и то послушно се надигаше нагоре, което позволяваше на Раелин да изтегля сантиметър по сантиметър импровизираното въже. Само че опърничавата твар започна да тръска глава и да се опитва да се измъкне от стягащото шията й ласо. Така ръцете на Раелин се израниха още повече от плъзгащата се лоза и тя изтърва грапавото растение. Трябваше отново да го сграбчи, и отново да затегли Ариадна, докато я увещаваше отчаяно да й помага. Ариадна пак се надигна напред и Раелин успя да изтегли въжето още мъничко. Въпреки проливния дъжд двете напредваха достатъчно добре и Раелин вече виждаше колко малко остава да изтегли кобилата от калната яма.
— Браво, Ариадна! — викаше радостно тя. — Хайде, момичето ми! Само още мъничко, и си свободна!
Сякаш разбрала думите й, кобилата за кой ли път се опита да се измъкне от калта и лозата се стегна още повече около дърветата, но на Раелин не й било писано да се радва дълго на напредъка им. В този миг под тежестта на животното лозата се скъса и запрати Раелин назад в една локва. Ариадна отново се плъзна в калния затвор. Раелин с мъка се изправи на крака и с отчаян вик притисна юмруци към слепоочията си. Калта бързо всмукваше Ариадна. Животното изцвили отчаяно, усетило надвисналата гибел, и започна да се мята панически, но, уви, не можеше да се освободи.
Маджестик внезапно наостри уши и спря. Явно беше доловил нещо. Джеф побутна нагоре прогизналата си шапка, за да види какво е накарало животното да реагира така. Вгледа се през плътната завеса на дъжда отвъд дърветата, но бурята и сумрака на късния следобед му попречиха да различи каквото и да е. Наведе се и погали жребеца по мокрия врат.
— Какво има там, момче? Какво те изплаши?
Маджестик изцвили и се загледа към гъстата гора на известно разстояние от мястото, където бяха спрели. Джеф наведе глава и напрегна слуха си. Чуваше само шума от поройния дъжд, ромоленето на вадичките по калта, лекото помръдване на коня си и поскърцването на седлото. Но някъде отдалеч като че ли различи и друг шум, само че не можеше да го определи. Не беше ли паническо цвилене на кон?
Джеф докосна с пети хълбоците на Маджестик и тръгна натам, откъдето му се стори, че долитат едва доловимите звуци. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се уверяваше, че наистина чува цвиленето на кон, изпаднал в голяма беда. Ако беше така, вероятно щеше да открие Ариадна. А може би някой друг кон надаваше тези смразяващи кръвта писъци.
Промъкваха се между дърветата и Джеф внимателно избягваше коварните по открити места сред тресавището. Когато излезе от гъстите шубраци на малката полянка, откъдето долиташе пронизителното цвилене, той моментално забеляза потъналата до корема си кобила. В момента тя отчаяно се бореше с поглъщащата я кал, а на врата й имаше нещо като въже. Погледът му проследи лозата, опъната между кобилата и едно дърво, и тогава дъхът му секна. Забеляза кой точно е отговорен за този храбър, макар и отчаян, опит за спасяване. Неговата жена стоеше до дървото с абсолютно прогизнали от пороя дрехи и напрягаше всичките си сили, за да тегли лозата, прехвърлена през дънера.