— Раелин!
Макар че името й прозвуча тихо като шепот сред шибащия порой, Раелин моментално извърна глава. Вдигна ръка, за да предпази очите си от струите вода по лицето й, които я караха да примигва в усилията си да вижда по-ясно. Щом зърна Джеф, тя се почувства изпълнена от някаква странна смесица от страх, срам и облекчение. Той седеше като някой ужасяващ рицар в черна броня върху гърба на високия жребец. Раелин отвори уста и се опита да проговори, но гласът й изневери. Бе избягала от Оукли, страхувайки се, че той е убиец. Ако това беше вярно, то той можеше съвсем лесно да се разправи с нея още тук, в блатото, и никой нямаше да разбере.
Джеф бързо скочи на земята и без да губи време в упреци и обвинения, се зае да откача въжето от седлото си. Завърза подвижна примка на единия му край и я преметна през шията на кобилата. После метна друга примка през задницата й и щом закрепи задната и предната примка, се образува нещо като хамут. Закачи въжето на седлото, и отново се качи на Маджестик, за да го отведе към по-твърдата почва.
Щом жребецът усети, че въжето се обтяга, той тръгна напред с мощни стъпки, като забиваше копита в прогизналата почва. Ариадна започна да се опъва недоволно, когато примката се стегна около задницата й и за миг нещата изглеждаха така, сякаш и този път усилията да бъде спасена ще останат безуспешни. Но после, почти незабележимо, кобилата започна да се измъква от мочурливата кал. В мига, в който предните й копита докоснаха твърдата земя, тя изцвили тържествуващо и размаха сплъстената си от кал опашка. Още едно дръпване на Маджестик, и тя вече беше напълно свободна.
— О, слава Богу! — възкликна Раелин, залята от неимоверно облекчение. После се разтърси от неудържими ридания и падна на колене върху подгизналата пръст. Сълзите й рукнаха и тя зарови лице в ръцете си, плачейки и заради себе си, и заради кобилата. Както се беше отчаяла, бе готова да умре, опитвайки се да спаси животното.
Една голяма ръка се спусна върху рамото й и тя се сепна уплашено. Вдигна очи и видя, че Джеф се е навел към нея. Сред сумрака и дъжда приличаше на заплашителна сива сянка, надвесена над нея, а й се стори и че очите му искрят с див блясък. Без да знае какво да очаква, тя трепна, сви се назад и едва преглътна, докато очакваше съдбата си.
— Какво, по дяволите, правиш тук, мадам? — рязко изръмжа той. — Не знаеш ли какво можеше да ти се случи?
Раелин отказа да отговори и отвърна лице от него. Обвила с ръце раменете си, дребна и нещастна, приличаше на дете, което очаква да бъде наказано.
С тиха ругатня Джеф грабна жена си на ръце и я отнесе до жребеца. Там я остави да стъпи на земята и я уви с одеялото. Вдигна я върху коня и като отпусна въжето от задницата на Ариадна, завърза свободния му край за седлото си. Метна се зад Раелин и обви едната си ръка около нея, а с другата насочи жребеца през гъстите дървета. Кобилата послушно ги последва накрая на въжето.
Бурята бе отминала и вече само лекичко ръмеше. Сгушени един до друг, за да се пазят от неприятната влага, двамата мълчаливо яздеха през блатото. Джеф беше нащрек и внимаваше да заобикаля по-коварните места, но Раелин се чувстваше напълно изтощена — и физически, и психически. Макар че се опитваше да остане будна, клепките й тежаха от умора и главата й често клюмаше напред, докато най-сетне една голяма ръка не я притегли внимателно към силното рамо зад гърба й. Челото й откри топлото уютно местенце до врата му, сгуши се в него и Раелин с въздишка се отказа от опитите си да стои будна. Ако Джеф искаше да я убие, мислеше си тя в просъница, то той със сигурност вече щеше да го е сторил.
С наближаването на нощта навлязоха в по-гъста гора и мракът напълно ги обгърна. Дъждът съвсем беше спрял, но вместо него излезе силен мразовит вятър, който гонеше облаците по нощното небе. Ледените пориви проникваха през мокрите й дрехи и Раелин започна да трепери неудържимо. Мъжът й веднага я притегли към гърдите си и я обви с непромокаемата си наметка. Раелин не откри у себе си сили да се съпротивлява и се облегна немощно върху масивното му тяло. Докато отново потъваше в дебрите на съня, тя разсеяно се зачуди дали някога ще открият топъл подслон.
Много по-късно Раелин се събуди от усещането, че са спрели. Огледа се през рамо, без да знае къде са или колко са пътували. Луната огряваше малка полянка. В дъното й една хижа от неодялани трупи се гушеше под клоните на няколко високи бора. От каменния й комин гостоприемно се виеше дим, а слабата светлина на фенер озаряваше прозорците. Ромонът на бърз поток долиташе някъде отблизо като странна мелодия, примесена с далечното бухане на сова.