Раелин тревожно погледна към вратата.
— Моля те, не говори така, Джефри! Мразя змии!
— Повечето жени мразят змии, но не всички змии са опасни. А тук поне няма нужда да се тревожиш за това.
— Откъде си толкова сигурен?
— Ами, първо на първо, те се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях. Освен това — ухили се той, — змиите не могат да отварят врати.
— Не, но каквито са гъвкави, може да се промъкнат почти през всяка цепнатина, без да ги забележи човек.
Тихият смях на Джеф разтърси раменете му.
— Да, могат, но ако чак толкова те е страх, стой близо до мен през нощта. Обещавам да те пазя. А сега заспивай. Уморен съм, уморена си и ти. На всяка цена трябва да поспим.
Вятърът избра точно този момент да разтърси вратата и да затрополи по нея с шибащия дъжд. Беше студено и по гърба на Раелин пролазиха трънки. Вече се чувстваше крайно изтощена.
— Мислиш ли, че пак ще има буря?
— Сигурно.
— Няма да можем да стигнем до Оукли, ако пак вали както днес следобед.
— Не се тревожи за това, мадам. Тук сме в безопасност, докато времето се оправи.
— Ами ако Червения Пийт се върне през нощта?
— Няма.
— Сигурен ли си?
— Да, Раелин. А сега заспивай спокойно! — Джеф се изтегна върху постелята и придърпа главата й върху рамото си.
Каквото и да смяташе да възрази Раелин, то бе забравено пред дълбокото облекчение и чувство за безопасност, които бързо я завладяха. Завита с топлото и сухо одеяло, тя почувства как то я сгрява и отпъжда студа. Джеф отметна от лицето й влажната коса и нежно я целуна по челото. Не след дълго умората, натрупана през последните три дни, надделя над съзнанието й и Раелин вече не усещаше нищо.
Нищо освен съня, който я споходи посред нощ. В него тя отново беше малко момиченце, на не повече от три или четири години. Играеше си в градината близо до тяхното лондонско имение. Всичко й се струваше някак уголемено — може би заради това, че в съня си самата тя беше много малка. Градината бе заобиколена от висока тухлена ограда, в която имаше висока порта от ковано желязо. Раелин чуваше гласове от другата страна на вратата и внезапно вратата се отвори. Появи се млад мъж, който й заговори с нежен и закачлив глас. Подаде й едно цвете и тя се разсмя, когато той галантно й се поклони. Тих дъждец заръмя върху главите им и макар че младежът се опитваше да я предпази от дъжда, капките отмиха съня й. Раелин отчаяно се опита да го задържи, но той й се изплъзваше, също като сребърните капки между пръстите й.
14
Джеф лежеше буден и слушаше тихите тревожни стонове, които току се отронваха от устните на жена му. Макар че я притискаше в прегръдките си и се опитваше да я успокои, изглежда, не можеше да проникне през преградата, отвъд която бе преминало съзнанието й. Веднъж, сякаш обзета от страх, тя дори се опита да се оттласне от него и притисна ръце към гърдите му. После тихо изхлипа, и отново се отпусна. Макар че му позволи да я притегли в прегръдките си, само миг по-късно тялото й отново се стегна. Главата й се замята върху рамото му и когато Джеф се опита да я утеши, тя рязко проплака и се отдръпна от него, сякаш от самия дявол. Джеф веднага я пусна и се надигна на лакът, за да я огледа на светлината на изтляващия огън. Все още спеше, поне това беше очевидно, но когато отново започна да мълви нещо неразбираемо, той разбра, че я тормози същият кошмар, който я беше накарал да избяга в панически страх от конюшнята.
— Нел! О, неее! Моля те, не и Джефри! О, нека не е той… Моля те… помогни ми… Толкова много кръв! Какво да правя?
Джеф почувства как го обзема страх. Изглежда, жена му наистина виждаше в него убиец и злодей. А той не можеше да се сети за нито един начин да я накара да изостави страховете си и да я убеди в невинността си. Докато не бъде открит истинският убиец, той бе напълно безпомощен.
Трябваше ли да я пусне да си върви? Джеф мислено простена. Колкото и да не му беше приятна тази възможност, може би това бе единственото, което можеше да стори за нея. Измъчвана от съмненията си, тя не би могла да се върне към безгрижното щастие в прегръдките му. Първо трябваше да победи демоните, които я тормозят, и да й докаже, че е невинен.
Някъде към малките часове на нощта трополенето на дъжда по покрива най-сетне спря и вятърът престана да шиба клоните на дърветата. Близо до хижата излая лисица. Раелин мигновено отвори очи, тихо проговори нещо неразбираемо, но явно все още беше в плен на ужасния кошмар. Джеф протегна ръка към нея и тя инстинктивно се сгуши в него, търсейки силата и закрилата на тялото му. Благодарен, че подсъзнателно тя все още му се доверява, той я притегли в прегръдките си. След това Раелин като че ли заспа по-спокойно, което му позволи и той да дремне за известно време. Докато не чу как конете цвилят.