Къщата на Елизабет представляваше скромна двуетажна постройка, разположена малко встрани от улицата зад бяла ограда от ковано желязо и добре поддържана цветна градина, засенчена от огромни дъбове. Всички капаци на прозорците, первазите и парапетите на верандата бяха боядисани в бяло, и това придаваше някаква особена свежест на цялото място. А вътрешността беше също толкова приятна.
— Чудесна къща имаш, Елизабет — възкликна Раелин, очарована и възхитена от многостранните дарби на тази жена.
Брюнетката огледа дома си, сякаш се опитваше да го погледне през очите на външен човек.
— Не беше кой знае какво, когато го купих, но вече почти четири години все подобрявам по нещичко. Струва ми се, че вече заприличва на онова, което си представях.
— Сама ли си правила всичко? — удиви се Раелин. Елизабет се засмя.
— Боя се, че ако бях опитала, нямаше да стигна доникъде. Фаръл помогна с по-тежката работа по обзавеждането, а в замяна получи малко домашно сготвени ястия, редовно почистване на апартамента си и все още му се отплащам, като лично аз шия ризите му — само дето вече ми плаща за тях допълнително. А по-леката работа свърших сама.
Едно момче на около четири годинки изтича през кухнята към задната врата, но Елизабет, засмяна, успя да го улови за ръката и го притегли, за да го прегърне.
— Това е синът ми, Джейк — представи го тя, хвана го за раменете и го обърна към гостенката им. — Той е на четири години и вече може да брои до двадесет.
— Искаш ли да чуеш? — попита той и погледна Раелин с доверчива усмивка.
— Да, много ми се ще — отвърна Раелин и коленичи до него.
Джейк гордо издекламира цифрите и когато го похвалиха, се усмихна свенливо. Вдигна големите си сини очи към майка си, за да види нейната реакция, и бе възнаграден с любяща усмивка.
— Вече броиш толкова добре, че май е време да те науча на още няколко числа — нежно каза Елизабет и разроши с пръсти пясъчнорусата му коса. — Всъщност, като гледам колко бързо учиш, скоро ще можеш да броиш чак до сто.
Момчето засия от удоволствие и прегърна крака на майка си през полите, после изтича да играе навън. Докато го гледаше, Раелин се улови, че си мисли колко хубаво би било да има син като Джейк, а този син да си има и баща.
— Трудно ли ти беше сама да гледаш Джейк? — попита, опитвайки се да превъзмогне тъгата си.
— Да, понякога — призна Елизабет. — Но пък имах късмет, че Фаръл живееше толкова близо. Прекарва доста време заедно с момчето и въобще ни е много добър приятел. В събота и неделя, когато съм заета с готвенето и домакинската работа, той води Джейк за риба, на езда или на някое подобно приключение, каквито мъжете и момчетата обичат. Без него Джейк нямаше да има съвсем никакво бащинско влияние в живота си. В това отношение и на момчето не му е лесно. Джейк наистина иска баща и често се чуди защо си няма, а приятелите му имат. Веднъж дори ме попита дали Фаръл не е истинският му татко.
Раелин изненадано погледна Елизабет, осъзнала, че момчето има същите очи като Фаръл. Не посмя да го каже на глас не й се искаше да се натрапва в лични неща.
Елизабет непринудено сви рамене.
— Тази мисъл му влязла в главата при една от разходките им с Фаръл. Някаква възрастна двойка ги спряла, за да ги пита за пътя и преди да продължат, казали на Фаръл, че има чудесен син. Не знам защо, но Фаръл не си направил труда да ги поправи. Вероятно не е било нещо повече от кратък разговор, но това оказа траен ефект върху Джейк. Когато се прибра, беше страшно превъзбуден. Разказа ми всичко, а по-късно вечерта ме попита дали това, което хората им казали, било вярно. Но колкото и да му се искаше да чуе, че Фаръл е негов баща, трябваше да му кажа как стоят нещата.
Елизабет въздъхна.
— Джейк е дете на покойния ми съпруг. Прилича на баба си, Маргарит Далтън. Много я обичах, беше много мила жена. За жалост не мога да кажа същото за сина й. Емъри беше комарджия, а когато губеше, си го изкарваше на мен. Веднъж Фаръл видя колко грубо се държи мъжа ми с мен и заплаши да го убие, ако някога отново ме удари. Емъри въобще не обърна внимание на заплахите му, а и аз не смеех да кажа на Фаръл от страх какво може да стори. Толкова се бе ядосал на Емъри за жестокостта му, че би могъл и да изпълни заплахата си или поне да го натупа здравата. Няма много мъже, които да са в състояние да се опрат на Фаръл дори и сега. — Тя тихо се засмя. — Чувала съм приятелите му често да се оплакват, че все не могат да го победят. Сега те се боксират само за удоволствие, но някога Фаръл е бил професионален боксьор. — Елизабет се обърна, за да скрие руменината си, когато си призна: — В онази нощ, когато Фаръл го заплаши, осъзнах, че наистина ми се ще Емъри да умре. Понякога си мислех, че действително мразя мъжа си заради болката, която ми причинява. И няколко нощи по-късно желанието ми се сбъдна. Изпитвах такива угризения, че не можех да приема помощта на Фаръл дори и когато родилните ми болки започнаха и водите ми изтекоха. Вярвах, че ще умра при раждането заради греха да пожелая смъртта на Емъри. — Като отново се обърна към Раелин, Елизабет се насили да се усмихне, но усмивката й беше бледа и колеблива. — Както вероятно се досещаш, не се гордея особено с онази част от живота си.