— Съветваш ме да обичам змии… Съветваш ме да моля за приятелство хората, които ми отравят живота. Според теб трябва да се братимя с паплачта, а може би и с робите? Та те, както ти казваш, също са наши братя. Аз, потомъкът на Клавдий, и робите! Смешно! Какво би станало с империята, ако към робите се отнасяме не като към роби?
— Робите, мой цезаре — започна Сенека, — хранят Рим. Хранят всички ни, грижат се за нашето имущество. Ние не можем без тях. Ала по-добре ще ни служат, ако виждаме в тях приятели, а не говорещи сечива… И аз трябва да имам роби…
Тиберий леко се усмихна:
— Виждаш ли! И ти си богаташ като другите. Тогава какво струват твоите приказки за величието на беднотията? Ако се ръководиш от тях, би трябвало изобщо да нямаш имущество, за да постигнеш по този начин най-висшето блаженство. Лесно ти е да проповядваш за беднотията в двореца си, край пълните сандъци и отрупаните с ядене маси. Как съчетаваш това, мой философе?
Императорът докосна най-болното място на Сенека. Но той имаше приготвен отговор:
— Такова възражение са правили още на Платон, Зенон и Епикур. И те са учили хората не съобразно своя начин на живот, а как всъщност би трябвало да се живее. Аз мисля, мой най-благородни, че този, който сочи идеала на добродетелите, вече върши не малко дело. Добрата дума и доброто намерение имат своята стойност. Опитът да постигнеш нещо велико импонира на хората, макар да не се осъществява веднага…
— Ах ти, софисте — усмихна се императорът. — Това е то твоят знаят: да, прехвърляш от ръка в ръка гореща питка. Тя винаги има две страни.
— Защо да пренебрегвам даровете на Фортуна — продължаваше Сенека, — след като съм получил богатството си по право, а не съм си мърсил ръцете? То ми осигурява спокойствие и условия за работа. За някои хора богатството е цел. На мен то е длъжно да служи… — Пристъп на кашлица прекъсна думите му.
Тиберий го наблюдаваше. „Прекрасно, мой хамелеоне! Всичко — както ти отърва! И аз исках да те направя свой приятел! Теб — олицетворение на ловкото извъртане! Аз обичам изправения гръбнак…“ И въпреки това императорът не можеше да не му се възхищава. Дори тайно желаеше да има в учението на Сенека, от което толкова се дразнеше, нещо спасително както за него, така и за другите. „Но напразно се надявам — казваше си той. — Тези красиви и възвишени сентенции навярно биха били правдоподобни, ако можеха всички хора отново да се родят, ако можеха да изградят живота си върху твърдите основи на старите, вече съвсем забравени, римски добродетели, а не върху пясък и кал, по които мъдростите на Сенека се плъзгат и не могат да пуснат корени. Та самият Сенека като въжеиграч балансира над римския живот и трябва да благодари единствено на своето лукавство, че още не си е счупил врата! И все пак… от неговите речи лъха нещо красиво, нещо, което може да накара човека поне да мечтае за по-добър живот.“
Той погледна ласкаво философа.
— Измъчва те астмата. Имам ново лекарство за нея. Ще ти изпратя едни билки.
Сенека благодари, кланя се, възхвалява, и то твърде шумно и демонстративно, любезността на императора.
Тиберий охладня. Отново раболепие, което той така ненавижда! Гледаше недоверчиво изпитото лице на Сенека. Имаше намерение да повери възпитанието на младия Гемел, племенника на Калигула, в ръцете на този човек. Не! Той би направил от него мекотело, не владетел. Или пък би се сблъскал със съпротивата на юношата и тогава, като отмъщение срещу Сенека, би израснала още една кръвожадна хиена, подобна на Калигула. Не, не! Той разбираше, че макар и да има в Сенека някаква искра, която може би ще се разгори в огън, все пак тук, край масата, седят един срещу друг двама души с непримирими възгледи: космополитът срещу римлянина, отвлеченият мечтател срещу хладния разум, абстракцията срещу конкретността, предпазливецът срещу бореца. Но все пак императорът изпитваше някакво уважение към Сенека. Уважение към мислителя в една епоха, която ражда една идея на милион празни или егоистични глави.
Императорът стана.
— Vale, Аней. Ние имаме нещо общо с теб, но само боговете знаят що е то. И все пак не можем да се разберем. — Ироничните гънки около устата скриваха усмивката. — Но добре си поприказвахме. Не се виждаме за последен път. Ако нещо те измъчва, ела. И аз отново ще те поканя при подходящ момент.
Императорът се загледа в далечината. Старата мечта пак сви сърцето му. Разчувствува се. Той си мислеше за единствения човек, за тази единствена душа, която така отчаяно търсеше. Нерва, последният му приятел, се отвърна от него. Нерва умира. Приближи лицето си до Сенека.