— Знаеш ли какво бих желал, Аней? — Той срещна студен поглед, далечен, чужд, изчаквателен. И не можа да продума нито за човека, нито за душата. Кратко добави: — Бих желал да се върна в Рим.
Очите на Сенека се вкамениха и мускулите на лицето му заиграха. Сервий Курион! Той ще бъде първата жертва, ако Тиберий се върне в Рим! Овладя се:
— Рим ще те посрещне с възторг, мой цезаре. — Но като видя как челото на императора се набръчка, бързо добави: — Освен няколко души…
Старикът стисна устни. Прегърна мълчаливо Сенека, извика Макрон и му заповяда да изпроводи философа до кораба. За Нерва не пророни нито дума.
Императорът седна гърбом към обедното слънце с чело към Рим, с чело към миналото. Всичко, което е било около него — а което е и сега — представляваше една убога комедия, в която е играл и играе, разбира се, главната, но все пак убога роля. Имало ли е в живота му такъв миг или такъв ден, който си е заслужавало да го живее? Може би само онези малко дни на младини, когато служеше на пастрока си като войник. След това — краткият живот с Випсания. Раждането на Друз. И толкоз. Всичко останало бе или мъка, или мъчителна игра. И стана фигурант. Идол, на който хората се кланяха заради пурпурната тога. И за което всъщност толкова го ненавиждаха. Завистта се сипеше върху него от всички страни. Мислите за миналото събуждаха горчилка у императора. Горчилка, която ден из ден растеше и се променяше в люта ненавист към всеки, който с поклоните си му показваше голото си теме. Искаше да лекува, старите си рани с кръвта на враговете. Но това бе още по-непоносимо. Горчилката оставаше. Дори по-силна от преди.
Само една надежда, една искрица има: императорът живее с натрапчивата представа, че преди края си ще срещне човека, с когото би могъл да сподели мъката си. Който би могъл просто, по човешки, да го обича, както някога Нерва. И в този единствен човек би останала да живее след смъртта му мисълта, че не е бил такъв изверг, какъвто го бе изкарала мълвата; че и той е имал сърце; че и той е можел да чувствува. И това би му стигало на императора. Това очакваше той от Сенека. Напразно. Какво разочарование! О, как боли! Сега, когато Нерва го напусне, ще остане съвсем сам. Последния си приятел ще загуби. Ще бъде сам, изоставен, беден сред своя разкош.
Самотата го ужасява. Тя е празнота, в която няма за какво да се хване. Една съвсем малка надежда поддържа туптенето на старческото сърце. Очите му, студени като мъртвите очи на статуите в градините, припламват от тази искрица надежда. В тях има жажда по капка човешко съчувствие. Къде да го търси?
Императорът се обърна в мраморното кресло, покрито с тигрови кожи. Загледа се към морето, над него, през него в далечината. Към Рим. Рим, град надменен като него самия, неотстъпчив, свадлив, неуморно кипящ от страсти. Как бушуваше сърцето на императора, когато преди половин година, в онази тъмна нощ, скрит под наметалото си, се прокрадваше край стените на Рим! Страхът и гордостта тогава не му позволиха да прекрачи портите на Града.
„Стига вече с тази самота. Искам да гледам хора, не само скали. Ще тръгна отново за Рим. Ако не намеря човека, за когото мечтая, поне ще видя черните камъни на Виа Сакра и майчиния си дом. И хора, макар и врагове.
Ще им покажа, че още живея, че още не гния, не се разлагам. Ще вляза в сената и ще произнеса велика реч. И те ще видят, че аз не съм само скъперник, извратен човек и кръвопиец, но и държавник. Владетел. Нека остана в последните им спомени такъв. Ще им кажа какво е за мен Рим…
Ах, Рим! Мой град. Мой роден дом. Ще се върна, за да подишам още малко твоя въздух и да умра сред твоите стени. Ще се помиря с теб, о Град, ненавист моя, любов моя, живот мой. А може и да не се помиря… Но на всяка цена трябва да се върна!“
26
Утрините на сенатора Авиола си приличаха като две капки вода. Все едно дали бе спал с помощта на настойка от маково семе, или цяла нощ бе пробдял в лупанар или на трапеза — утрините му имаха един и същ цвят — сивотата на умората. Дори банята не можеше да я измие. Преминаването на тлъстите ястия през храносмилателния му тракт, покрит с десетопръстната броня от сало, бе трудна работа; трябваше да взима разхлабително, за да постигне желаното облекчение. Но после идваше гладът — пак тлъста закуска и след нея пак умора. Той се потеше преди банята, в банята, след банята, непрестанно. Тежко пъхтеше, пристъпвайки като патица на плоските си ходила по мозайката в двореца. И въпреки цялото си старание да играе на благородник новоизпеченият богаташ чешеше по стар навик тялото си и плюеше по мраморните подове.
Утринната тълпа клиенти, които за един денарий седмично бяха дошли както всеки ден да се поклонят на високопоставения богаташ, бе изпълнила двора, вратарското помещение, та дори и атриума. Тя се влачеше лениво, също като многоуважаемото храносмилане на Авиола.