— Върни ми го, богиньо! Върни ми го!
Авиола се разчувствува. Единственият човек, когото обичаше така, както себе си, бе неговата дъщеря. Приближи се до нея, помилва объркано мокрото й лице и като искаше да я успокои, каза неуверено:
— Не плачи, дъще. Ще видиш, че ще се върне при теб.
Тя се хвърли в прегръдката на баща си и се разплака на глас.
Късно вечерта Луций дойде. Тайно, както ходеше при Валерия, по тъмно, като крадец. Робът съобщи, че Луций чака в градината. Тъмнината бе удобна и за двамата. Торквата би се срамувала заради бледото си лице и зачервените от плач очи, а Луций трудно би я погледнал на светло в очите. Той бе смирен като престъпник пред божество. Бе развълнуван. Струваше му се, че и в тъмното вижда упрека в очите й. Говореше тихо, объркано:
— Знам, много се провиних, моя божествена… дяволът ми влезе под кожата… моята вина е безкрайна…
В светлината на звездите сянката му пред девойката бе прегърбена, смешно малка, трепереща.
— Не съм достоен да целуна дори края на твоята дреха…
Той коленичи и започна да опипва одеждите й. Хвана края на наметалото, целуна го, целуваше го, изпълнен с луд гняв срещу онази, другата, усещайки, че все още е в плен на страстта си към нея. Искаше да изтръгне от себе си образа на тази опитна любовница, но не можеше. Искаше да притъпи чувствата си с любовни признания към Торквата, но не изпитваше никаква любов. И безпомощно се мяташе в празнотата, която го бе изпълнила…
— Тя ме омагьоса за миг… само за миг, моя най-скъпа… но аз не я обичам, кълна ти се във всички богове… не я обичам… презирам я…
Луций вярваше в това, което казваше, но изпитваше страх. „Ах, ако тя разбере, че я презирам! Тя има мощ. В сравнение с нея аз съм нищожество, аз, потомъкът на славния род. Може и убиец да изпрати…“
Вятърът шумеше в кипарисите над тях.
Думите на Луций звучаха за Торквата като вълшебен напев. „Как се самообвинява моят любим! Как съжалява! Колко ме обича!“ И в нея отново оживяваше старата мечта: тиха, искрена любов, семейно огнище, розовобузи бебенца, тя тъче за съпруга си нежна туника, той й разказва какво е видял и чул на Форума, гледа я влюбено, по корниза на покрива гукат гълъбици…
Торквата го хвана за ръцете и го повдигна към себе си. Помилва със студена длан лицето му. Той потрепера от това хладно докосване.
Тя проговори. Плахите слова разкриваха чувството й. Прощаваше му. Радваше се на завръщането му. Сладките й думи го дразнеха. По-скоро би искал да чуе обвинения, викове, гняв. По-добре да беше го напляскала с мъничките си длани. Уплаши се от мислите си. Фуриите го преследваха.
— Фурните ме преследват, измъчват ме…
Нейното чувствително сърце трептеше от любов. Торквата го целуна и се притисна до него. Но той бе далеч, макар че я държеше в прегръдката си. Проклинаше онази червенокоса, коварна стихия, но копнееше по нея.
Любовта в Торквата надви моминския й свян. Ах, тя вече знае как да го успокои, как да му докаже… не бива да чака…
— Ела, мой Луций, вземи ме… — шепнеше тя.
Той бе далеко, бе при другата, проклетата.
— Искам да бъда твоя…
Луций изтръпна.
— Не съм достоен, моя най-скъпа…
Отново му се предложи, подбуждана от единственото желание да бъде щастлив.
Луций се изтръгна от прегръдките й.
— Не, не. След сватбата — процеди през зъби той. — След сватбата ни. Трябва да си вървя. Аз съм в опасност…
Торквата се изплаши.
— Каква опасност? Защо? Кой?
— Не питай — отговори Луций уклончиво. Той сам себе си не разбираше. Не знаеше какво говори, какво прави. Целият се тресеше, когато й целуваше ръцете на раздяла. Не каза кога ще я потърси пак. Бе дошъл примирен, предан, а си отиваше упорит, отдалечен, отчужден.
Луций скита до зори из града. Тъпо, без мисъл в главата, едва съобразявайки накъде върви. Когато се съмна, влезе в стария цирк на Марсово поле. Заповяда да му изведат коня и препусна като обезумял по състезателната пътека. И дори не помисли, че при този бесен галоп може да си счупи врата. А може би тъкмо това желаеше.
27
Всичко, що съществува, е създадено по волята на безсмъртните богове: белите бисерни зъбки тъмночервените гроздове по лозите, розовите раковини, маслинените гори, зелената морска шир…
Всичко, що става, става по волята на безсмъртните богове: през бисерните зъбки излита моминският смях, от тъмночервените гроздове мачкат упойваща шира, розовата раковина шуми тихо, маслинените гори цъфтят, морската шир се пени като овче руно…