И въпреки всичко, въпреки красивата гледка — в тълпата се чуваха недоволни гласове:
— Видяхте ли, хорица, а, видяхте ли що жреци, що помощници! О, Нептун! Що лапачи, що дармоеди! А колко ли ги имаме такива по цяла Италия! Ето кой си е наредил животеца. Държавата ги хрантути.
— Държавата. Вярно. Но и ние ги храним — с жертвоприношенията, с подаръците, с денария, изкаран с пот… Та жреческата такса не е по-долу от денарий…
— Паразити!
— Мълчи, че хванат ли те — жив няма да останеш.
Но остийският народ не е страхлив. Той няма какво да загуби и изказва мнението си на глас:
— Търтеи проклети!
А в това време процесията прекоси града и пристанището и спря на морския бряг, където зад жертвения олтар се извисяваше голяма мраморна статуя на Нептун. Брадатото лице на бога на всички води — солени и сладки — е величествено като самото море. Божественият взор спокойно наблюдава човешката тълпа, жреците и техните помощници, които се суетят около жертвените животни при олтара в краката му.
Хората гледат ту Нептуновото лице, ту жреците, които приготвят жертвите. Святата вода опръска стоящите най-близо и символично — цялата човешка тълпа.
Главният жрец на Нептун, с вдигнати към небето ръце, скрил наполовина лицето си с тогата, обиколи олтара, възхвалявайки боговете. После, наведен над жертвеника, молеше закрила според ритуала: най-напред от Янус, след това от Нептун, комуто бе предназначена жертвата, и накрая от Веста.
Гласът на жреца звучеше все по-силно и по-силно в тишината, нарушавана само от съскащите пламъци на гръцките огньове върху пилоните около олтара и от крясъците на чайките. От кадилниците, които разлюляваха четирима жреци, се виеше към небето ароматен дим. А после се вдигнаха чуковете, блеснаха дългите остриета на ножовете, падна първият бик, вторият, петият, падаха овни, свини, козли. Яркочервената кръв бликаше високо, пръскаше чак белоснежното лице на Нептун. Огънят в олтара изглеждаше бял на слънчевите лъчи, кръвта шурна по вадичката към големите сребърни амфори, засъска в пламъците, задимя и замириса, предизвика възбуда у хората, които сякаш усещаха тежката й сладост с езика си. Скотобойците, сякаш овладени от амок, разсичаха обезумяло вратните жили на животните. Измежду редовете на жреците зазвуча разчувствувано, ридаещо пеене. Жертвоприносителят изпадна в екстаз: танцуваше около олтара, издавайки неразбираеми викове. Вълнението овладяваше и тълпата. Хората протягаха ръце към небето, изправяха се на пръсти и, удряйки се с юмруци в гърдите, умоляваха Нептун да ги помири с морската стихия. Подскачаха, тропаха с крака, викаха неистово като обезумели.
Лицето на Нептун, опръскано с кръв, изгуби ласкавия си израз. Богът гледаше свирепо към жертвите и пъплещите в краката му хора. Кръвта, обезобразила белия мрамор на божественото лице, бързо съхнеше под слънчевите лъчи и започна да смърди.
Жертвоприношението бе изпълнено.
Зад гърба на Нептун слугите влачеха труповете на заклания добитък към града, за да приготвят тържествено угощение за жреците, тъй като месото от жертвените животни принадлежи винаги на жреците и техните помощници.
Сановниците се канеха да се качат на голямата трирема, която трябваше първа да излезе в морето.
Рибарите се разтичаха към своите лодки, качваха се в тях със семействата си, понесли сламените лодки и книжните фигури на морските божества.
Понтифексът се приближаваше с тържествена стъпка към триремата. Той знаеше: днес тук са дошли множество знатни гости от Рим, сенатори и магистрати. Само Макрон се извини, че е на Капри при императора. Но тук е дъщеря му. Понтифексът я покани да се качи първа на кораба. Сенаторите бяха недоволни, но трябваше да замълчат.
Валерия премина между шпалир от сенатори. Тя зърна бащата на Луций. Той я гледаше право в очите. До него стоеше старият Улпий. „А ето го и сенатор Авиола — бащата на онази, ето я и нея“ — каза си Валерия, виждайки Торквата. Тя отново погледна към Авиола и пребледня. Стар спомен: александрийския лупанар. Стисна устни и се овладя. Огледа редиците на гостите. Луций го нямаше. Защо? Обеща й да дойде. Потисна разочарованието и гнева си. Премина с твърда стъпка по мостчето от брега до триремата, съпровождана от понтифекса, сенаторите и жреците. Седна в приготвеното кресло, което пообърка леко, за да може да наблюдава Торквата.