Снежнобялото личице на девойката се открояваше сред кестенявите къдри. Косите й падаха по слабите раменца, покрити със скъпа, извезана със злато стола. Съжалението, че не вижда тук Луций, бе изписано върху полудетското й лице, малките й ръце механично решеха ресните на дрехата. Валерия оглеждаше внимателно девойката. Нежна, целомъдрена, прелестна. Очарователно видение.
Макроновата дъщеря напрегнато премисляше: „Един ден, един прекрасен ден Луций, уморен от мен, ще предпочете това свежо същество. Свежестта на тази девойка… И после! Не! Няма да има никакво «после».“
Сърцето на Валерия се ожесточава, вкаменява и в очите й се появява хладен блясък. „Не бива да се стига до този страшен ден! Колко време трябва да ти дам, момиче, за да ми оставиш Луций? За страстта и страха и месец е много. Ще видим. Ако не ми го оставиш, ако не почувствувам от него, че напълно те е забравил — горко ти!“
И Сервий мислеше за Луций: в този момент той премества кохортите на пети легион от Алба Лонга на Марсово поле в Рим. Войската е основата на всяко дело, насочено срещу императора. С една крачка те са по-близо до целта.
Триремата излезе в открито море, подир нея — останалите големи кораби, а наоколо — рояк рибарски лодки. Като мухи. Осемдесет веслари гребяха в такт, вятърът наду платната и след миг рибарските лодки останаха назад.
Празникът на откриването на морето.
За да се умилостиви морето, от кораба ще бъдат хвърлени даровете на земята. После авгурът ще пусне орел, чийто полет ще възвести дали Нептун е приел даровете и дали ще бъде милостив тази година към рибарите. Ако полети към небето — слава вам, всемогъщи води, и блазе ви, хора! Но ако полети надолу, над водата — горко на хората и на корабите в морето!
Върху носа на триремата, украсена с девиза на Рим — „SPQR“, извезан със злато върху пурпур, стоеше понтифексът с вдигнати към небесата ръце и призоваваше морето:
— О, наше море, открий ни пътища към всички краища на света, води нашите кораби в безопасност от бряг към бряг, от Италия до Хиспания, Елада, Сирия и Египет. Нека те ни донасят своите богатства, нека щастливо минават през бурите и въртопите, нека благополучно преплуват между Сцила и Харибда и стигнат невредими до родните пристанища.
Авиола слуша молитвите на понтифекса и си прави сметка. Той самият ще изпрати това лято три кораба към брега на Картаген за кожи, четири — в Хиспания за мед, от която ще изковат щитове, пет — в Азия за желязо, от което ще направят бойни брони, голенища и мечове, три — в Египет и Сирия за скъпо дърво. Общо — петнадесет кораба. Може и двадесет. „О, Нептун, наистина всичко зависи от морето, за да се изпълнят плановете ми! Дадох на понтифекса триста ауреи. На Нептуновите жреци изпратих три бика и стадо свини за хекатомба. Мисля, че това е достатъчно. Стига ли ти това, морски боже? — Чайката, прелитаща в този миг над кораба, оцапа ръката на Авиола. — Лошо знамение! Навярно не е достатъчно. Нептун е ненаситен. Той е по-ненаситен от Юпитер и нашия покровител Меркурий, взети заедно.“ И има право: водата е бездънна, рискът е голям. „Е — казва си Авиола, изтривайки скришом с крайчеца на сенаторската тога птичия поздрав от ръката си, — дано ми помогне тогава личният подарък за Нептун. — Той огледа пръстените върху оцапаната си ръка. — Например този със смарагда. Малко е тъпичък, но смарагдът е чудесен. Най-малко шестнадесет ауреи би дал златарят за него.“
Авиола се изправи, свали пръстена си, бавно го завъртя под слънчевите лъчи, за да се види как блести скъпоценният камък, и със силен замах го хвърли в морето. Другите сенатори, щат не щат, последваха примера му, като всеки в този момент трескаво мислеше за търговията си, чийто успех зависеше от морето.
Червено-жълтите платна спаднаха, весларите отпуснаха греблата, корабът спря и се залюля върху вълните. Пладне е. Слънцето е в зенита си. Настъпваше главният ритуал за празника: усмиряване на морето и неговото отваряне за корабите през следващата година.
Три огромни сребърни амфори с релефни изображения на най-скъпите земни дарове стояха на корабния нос. В едната амфора — кръвта от жертвените животни, като квинтесенция на всичко, с което земята утолява човешкия глад. Във втората — това, което утолява жаждата: гъсто, неразредено фалернско вино. В третата амфора — жълтеникавозелено дървено масло, което не само храни човека, но може да успокои и морското вълнение.
Малките лодки догониха стоящата трирема и спряха наблизо до нея. Рибарите пуснаха в морето сламените лодки с фигурите на водните божества.
Остийското пристанище остана далеко, само мраморният Нептун се виждаше като бяла точка върху сиво-зеления хоризонт на земята.