На площада пред таверната „Беззъбата мурена“ празничният шум не стихва. Тук сякаш си бяха дали среща всички онези, които умеят и от последния бедняк да изтръгнат грош. Грънчари, златари, продавачи на панделки, бонбони и какви ли не още дреболии примамваха с пресипнали гласове хора към сергиите си. Девойките обикаляха сергиите и се смееха без причина. Подире им вървяха ергените, попритеснени в снежнобелите си туники, но неимоверно щедри днес:
— Искаш ли брошка, Марина? Или тази панделка? Само кажи!
Момъкът подрънква в шепата си няколко сестерции с чувството, че може кой знае какво да купи на своето момиче.
— Ой, какви красиви сандали, Марк! Ами това бронзово пръстенче! Стъклените маниста светят като скъпоценни камъни. А пък тази кърпа — да я духнеш и ще полети. Такава имаше онази, червенокосата римлянка, нали?
— Да, ама ти не си червенокоса!
Децата се трупаха около сергиите и със зяпнали уста гледаха лакомствата. Майчице, бадеми, банани! Колко ли са сладки! Гладните очи шарят от едно на друго и устата се пълнят със слюнки.
Октав Глупака върви през площада навъсен, черните му коси, щръкнали като на таралеж, сякаш искат да прободат целия свят. Безгрижното и весело настроение наоколо го ядосва още повече. Преди малко неговият петел Лео бе победен от петела на Лавър, и то така позорно, като че ли беше прасе срещу носорог. Пфуй!
Една рибарка върти в ръцете си глинен светилник и се пазари с продавача:
— Пет сестерции и нито ас повече!
— Осем и нито ас по-малко, мила гражданко!
— Скъпчия си ти, мошенико!
„Да, солена ми излезе тази борба, дяволски солена — казва си Октав. — Всички облози отидоха на вятъра! Довечера ще взема ножа и ще ти хвръкне главата, проскубано копеле“ — решава той съдбата на своя победен лъв.
На лавката с вино двама моряци пият за Нептун. Не са се виждали пет години. Пият и се прегръщат, едва държейки се на крака:
— Обичам те, братле! За твое здраве!
Октав си представи щастливото и присмехулно лице на Лавър, когато по време на борбата от неговия Лео така хвърчаха пера, че едва се виждаха петлите. „Ще ти разчекна аз тази твоя ухилена муцуна“ — процежда през зъби Октав.
Шумът, врясъкът на децата, смехът, пеенето и трелите на флейтите, настроението, разливащо се като втасало тесто извън нощви — всичко това само дразнеше Октав. Той обърна налетите си с кръв очи към морето. Нетърпеливите рибари товарят в лодките мрежите и се готвят да излязат на нощен риболов.
„Лакомии — рече си Октав. — Разбързали сте се, като че ли през нощта ще ви избяга мурена, с корем натъпкан със злато! Та утре не е ли ден? Утре. Утре ще се занижат грижа след грижа, една от друга по-голяма. И всичко това заради петела на Лавър. Но почакай малко, проклетнико, и на теб ще ти светя маслото, ще ти клюмне гребенчето! А сега да пием, да удавим мъката!“
Пристанищната кръчма „Беззъбата мурена“ представляваше прихлупено помещение, с дървен, окаден до черно таван и цялата пропита с рибя миризма. От кухнята нахлуваше тежък дъх на прегоряла мазнина и препечено месо. Около няколко маси с остатъци от ядене седяха мъже. Кръчмарката разнасяше вино. Е, горката женица не беше виновна, че не можеше да им разкраси празничния ден. Съгласете се: как ще имаме празнично настроение, когато единствената жена тук е същински скелет, чепата пръчка, която може да ти избоде очите или да ти издере ръцете? Бррр! По-добре да гледаме в дъното на каничките и да си подхранваме мечтите с вино — то все пак вдъхва някакви надежди.
— … и после ще си купя нова лодка. Ще си изплета гъста мрежа…
— … тази година за пръв път ще взема сина си, вече е на четиринайсе…
— … помниш ли лани? Тоя ден беше благословен. Всеки измъкна купища риба. А пък аз — риба тон… Чак до сутринта се разправях с нея, докато я измъкна на брега. Мрежата стана на нищо. Ей такава голяма беше! Хвана се още вечерта, щом луната се скри…
— … ако имам късмет, Фортуно, като нищо хващам пет стъпки дълга мурена, после я закарвам в Рим и в кърпа са ми вързани хиляда сестерции…
Кльощавата кръчмарка палеше факлите в помещението и пред таверната, където седяха повече хора, отколкото вътре.
— Ей, морско плашило! Дай пушена треска за виното!
Цяла рибарска Остия седеше тук. Това личеше по рибята миризма, която се бе просмукала до костите им. Дори и днес не можаха да се отърват от нея, макар и окъпани и преоблечени в празничните си дрехи. Киселите изпарения от виното се сливаха с миризмата на лук и риба — миризма, една от друга по-силна.