Октав Глупака мрачно зяпаше в каничката си. Рибарят Лавър, ухилен и небрежно седнал на стола, бършеше с края на туниката изпотените си космати гърди:
— Октав, кога ще се издължиш за баса? Абе аз съм сигурен в тебе! Ти си голям човек. Кой може като теб да си позволи за вечеря цял „лъв“?
Наоколо се разсмяха и притежателят на петела-победител гордо се огледа. Октав мълчеше упорито. „Ах, този мой смрадлив Лео; Този подлец. Този негодник. А пък аз толкова го обичах, така го хранех. И всичките му желания изпълнявах. — Октав отново преживяваше борбата: — Като шантав се въртеше на едно място този мой глупав петел и се оставяше оня въшливец да го гони и бие с шпорите! Този Лавров скитник си постла килим от перата му! Пфуй!“
— Хей, кокалеста красавице, дай насам нова каничка!
Кръчмарката си проправи път към него с каничка вино:
— Няма да е зле да погледнеш в кесийката си, Глупако, дали ти е останало нещо там. Това ти е петнайсетата…
Октав преглътна обидния прякор не само защото също бе лепнал на кръчмарката един доста солен за жена прякор, но и защото й бе длъжник.
— Не се бой, кльощава красавице, ще си платя!
„Ще си платя, но с какво и кога? Длъжник съм на Лавър и момчетата за облога. Дължа за магарето, дължа на кръчмарката. Накъдето и да се обърна — на рабоша само: О.Г. До гуша съм затънал. Но виното е добър лек. Измива дълговете и те изпълва с увереност, че един ден всичко ще се оправи. Не бой се, Октав, и бъди весел! Та нали днес е празник! А виното умее здравата да те измами.“ Кльощавата кръчмарка изчезва и на вратата се появява девойка — кръв и мляко!
Октав запя и цялата кръчма му заприглася:
Похотливата песен се носи из задимения и вонящ въздух, мушка се под туниките на мъжете, гъделичка ги, възбужда ги.
Квирина се стъписа на вратата с глинената съдина в ръце.
Пламнала от срам, тя се промушваше между масите към тезгяха. Октав извиси глас, за да надвика пеенето:
— Я гледайте! Нашата Квиринка! Дошла си е. Друго нещо е човек тебе да те гледа, а не тази кръчмарска метла! Ела насам, момичето ми, дай ми една целувка!
Очите на мъжете святкат. Опулени — та чак ще изхвръкнат. Те размахват неуверено ръце. Косите им са се сплъстили от пот. Брадите — мокри от вино и слюнки.
— Хайде, момиче! Дай му целувка!
Октав протегна ръце към Квирина и запя още по-силно:
Останалите се присъединиха:
Квирина с отвращение изтича край подвикващите мъже, като отблъскваше нахалните им ръце. Подаде на кръчмарката съдината и застана гърбом към пияниците.
Октав бавно отпиваше и замислено оглеждаше момичето. „Казват, че танцувала в Рим с комедиантите. И живеела с Фабий Скавър. А сега е сама. Нейният си бил поразвързал езика за някакви си там хлебари, дигнал се скандал и той се изпарил. Никой не знаел къде е. Навсякъде го търсят. Един вигил разправяше, че и в Остия пристигнали преторианци да търсят този негодяй. Сега сигурно пируват някъде в града. Важна птица ще да е този Фабий, щом заради него бъхтят такъв път. Специална стръв трябва за такава риба. А неговото момиче е дяволски хубава стръв. Затова са дошли чак тук вигилите. Хитреци са нашите управници горе, и дума да не става! И аз бих направил същото.“
Квирина се връщаше с пълно шише. Октав успя да я хване за ръката:
— За кого е това вино, красавице? Майка ти ли изведнъж е така зажадняла?
Тя видя мътните му очи, усети киселата миризма от устата му. Октав плъзна ръка от рамото към гърдите й.
— Кога ще се чукнем двамата, момиченце?
Квирина се изтръгна, удари го през ръката:
— Не ме закачай, Глупако!
И мигновено изчезна. Октав гневно гледаше подире й. „Ще ти дам аз един Глупак, мерзавке!“
Всички му се смееха. „Никой те не ще. Дори тази тука, нашето щърбаво корито, не кандисва… Нали, кръчмарке? Дай вино! Или искаш да изпукаме от жажда като риби на сухо?“
Октав стискаше каничката и тихо скърцаше със зъби: „Ти ще видиш кой съм аз, мърло такава!“
Морето бе спокойно в този вечерен час. Играеше си като дете преди заспиване с огледалцето на месечината, обръщаше го насам-натам върху вълните, мушкаше го под водата.