Квирина тичаше по мекия като брашно пясък колкото сили има. Босите й крака затъваха в рохкавите преспи на дюните, пясъкът галеше ходилата й, гъделичкаше я между пръстите. Недалеко от последните къщички сред пясъка се гушеха гъсти храсти. Там я чакаше той. Още отсега му се сърдеше: по цели дни се спотайва и крие, а днес я праща вече втори път за вино този неин глупчо! Ще му го каже направо!
Продължаваше да тича в ясната нощ. Песъчинките проблясваха на лунната светлина. Наближаваше храстите.
— Бау! — чу се зад храстите и Фабий скочи върху уплашеното момиче. — Вече изгубих търпение…
— Ой, как ме уплаши! Чуй как ми бие сърцето.
Фабий искаше да я прегърне, но Квирина се наведе за шишето, което беше изпуснала от уплаха. Тя се ядоса:
— Добре, че падна в пясъка. Иначе щеше да видиш вино! И повече не отивам там. Таверната е пълна с пияници.
Фабий се свлече в краката й върху мекия пясък и я притегли към себе си.
— Хайде, не ми се сърди, мое мърморанче, и ме целуни. Иначе от отчаяние ще ида да се хвърля в морето и при това ще настина…
Тя се разсмя, но изведнъж млъкна и се огледа.
— Смей се, смей се, бъбривке, покажи ми белите си зъбки…
— Ами ако някой тук те дебне… в храстите… някой вигил…
— А, те сигурно са вече мъртвопияни. Имаше ли някой вигил в таверната?
— Нямаше — призна си тя, — но малко предпазливост…
— … да си запазим за зимата. Днес е празникът на морето, морето е твоят втори баща — нека бъде живо и здраво заедно с нас! Къде е виното?
Той се наведе през седналата Квирина, напипа шишето в пясъка и с театрален жест го вдигна към небето:
— За нашата любов!
Изтръгна със зъби дървената запушалка и подаде виното на Квирина.
— Първо ти — и добави весело; за да остане за мене повече, разбираш ли? — И я попита сериозно: — Ти за какво ще пиеш?
— Да ми те пазят боговете!
Фабий се наведе към нея и гледаше как вдигна шишето, как отля капка и започна да пие. Тъничката й напрегната шийка бе снежнобяла и леко се подуваше от глътките. Погали я, Квирина се закашля и изтри с длан устата си.
— Ти никога няма да престанеш да ме ядосваш — каза с нежен упрек тя, — ти, нарушителю на законите и правото.
Поднесе му шишето и устните си. Той я целуна и отпи.
— Сега пак ти, малката ми.
Те се закачаха и към всяка глътка прибавяха по целувка.
— Стига. Вече съм пияна…
Фабий се засмя — не на това, че Квирина е пияна, а на мисълта, която му хрумна:
— Остатъка изпивам за вас, уважаеми вигили, за старателното преследване на вашия покорен слуга Фабий!
И той на един дъх изпи виното.
— Фабий! Не пий така бързо… стига ти толкова… това е второ шише…
Той скочи.
— Мислиш, че твоят мил ще падне от две шишета разредено вино? Погледни: стоя като кипарис. Виждаш ли?
Той грабна девойката от пясъка, взе я на ръце, понесе я, залюля я, завъртя я, вдигна я високо, заливайки се от смях като хлапак.
Квирина се държеше за врата му, риташе във въздуха с босите си крака, лю-лю, лудчо мой, още искам, още, още по-високо! Тя се притисна към него блажено.
Фабий се спъна в нещо и двамата паднаха на мекия пясък.
Квирина се смееше:
— Казах ли ти аз? Ето, видя ли? Две шишета вино ти подкосиха краката. А ти — нищо ти нямало…
Той стисна раменцата й. И така страстно я целуна, че й разрани устата. Тя видя очите му съвсем отблизо. Усещаше парещия му дъх на устните си.
— Никога няма да ми омръзнеш! Никога няма да ти се наситя, чуваш ли?
Пресипналият му глас потреперваше. Ръцете му жадно я стискаха. Звездите, които грееха на небето, се олюляха.
Тя притвори очи…
Подухва нощният вятър, понесе пясъчния прах по вълните на дюните, разроши разпуснатите коси на девойката. Тя седеше, опряна назад върху ръцете си, отметнала глава и загледана в небето.
Фабий лежеше до нея и милваше с устни ръцете й.
Мълчаха.
Морето пред тях менеше цвета си от сребърен до синьо-черен. Светлите кичури пяна върху гребените на вълните изскачаха от водата като летящи рибки. Далеко на хоризонта блещукаха пламъчетата на рибарските лодки, които бяха вече излезли в морето.
Водата се плискаше върху плоския бряг. Ревниво повличаше обратно раковините и пясъка, сякаш търсеше някакви съкровища. Едната вълна грижовно изглаждаше брега, другата след нея изхвърляше мидички. А третата отново прибираше всичко. И така безкрай.
Отражението на луната се люлееше върху вълните като сребърна лодчица.
Квирина се любуваше на вълните. Фабий наблюдаваше лицето й.
— Спомняш ли си, Фабий, как играеше в остийския театър? Беше си скъсал центункула и аз ти го закърпих. Тогава се влюбих в теб…